И така...
Здравейте,
Аз съм Кристина от отбор Бял облак- 25-ти номер по снимките. Съотборникът ми се казва Борис.
За името на отбора- имаше идея да си е най-обикновен облак, но кой знае защо всички ме питаха: "Ама какъв-зелен?"
Доста време си търсех съотборник. Повечето хора смятат, че да минеш 300 км за 80 часа не е най-добрият начин да се забавляваш. Към края и аз започнах да се замислям дали не са прави.
Както и да е, когато казах и на Боби той се съгласи веднага. И колкото повече му разяснявах колко ще е гадно, толкова повече се навиваше. Записахме се заради самото участие, надявахме се само да успеем да финишираме.
Никой от нас не беше правил подобно нещо. Ние сме катерачи, Боби ходи и по пещери.
Трасето ни хареса много, поне на карта, но регламентът за дарк-зоните ни пообърка плановете. Това бяха места, където имахме право да спим и времето да ни бъде извадено на финала. А ние бяхме решили да спим, когато е жега, а не на някакви обособени места през нощта и не носихме спални чували.
На старта имаше много усмихнати и симпатични хора, с някои така и не се видяхме повече по време на състезанието. Петдесетина отбора от България, Гърция, Турция и Румъния.
Андрей даде старта и отборите се разпръснаха доста бързо- някои в изненадващи за мен посоки (същите, които не видях повече:). В началото вървяхме почти последни, но с равно темпо и без да спираме. До Мугла изпреварихме десетина отбора. Още толкова в селото- пиеха бира, безразлични към инвазията ни...
По пътя се натъкнахме на истински следотърсач! Бяхме сбъркали пътя с след 2-3 минути решихме да се върнем. Тези бяха след нас. Показах му на картата нашия път, а той вместо да я погледне, заби нос в земята.
-Да, никой не е минавал от тук преди!
-Ами ние точно слизаме...
-ДА! Минали са двама души и са се върнали!
Видяхме и един отбор, който бягаше в обратна посока.
-Вие от пещерата ли идвате?- попитаха те.
-Натам отиваме. А вие?
-И ние.. ама бързаме!... И изчезнаха.
Знаех, че сигурно ще има хора, които ще пробват да минат през една махала след Мугла.. с "ч" започваше. От там пътят е по-пряк по права линия, но изглеждаше доста пресечено, а и беше дадено като немаркирана пътека. В Родопите това значи или шосе, или не значи нищо... Не успях да им обясня. Оказах се права.
Избегнахме един голям завой, като минахме по азимут, и слязахме в реката. Още си спори, дали през Триград не е по-добре. Не мисля.
Преди пещерата бяхме доста изморени, но решихме да почиваме там, за да не ни изпревари някой отбор- такива можеше да дойдат и срещу нас. Мислехме си, че нищо не може да ни накара да тичаме, но изведнъж, точно пред входа на пещерата, едновременно изкрещяхме:"ОТБОР!" Юрнахме се към входа и влязохме преди тях. Не успяха да ни изпреварят в галериите- беше твърде тясно... или те не бяха достатъчно груби. Бяхме седемнадесети. Третият отбор още не беше минал. Чакахме шест часа. Тук не беше като в дарк-зоните- не ги изваждаха от общото време на финала. Стана ми неприятно, когато го разбрах.
Първите пристигнали бяха българи. Единият от тях беше изпаднал в шок при самоизвличането. Сега лежеше на входа. Съотборникът му го вдигаше, когато лекарите искаха да седне. Личеше си, че много са искали да спечелят- или да се представят добре, не знам.
Възхитих се от тях. Болният вече беше разбрал, че няма да може да продължи (после казаха, че започнал да повръща кръв и го закарали в болница). Гледаше съотборника си в очите, когато погледите им се срещнеха, понасяше загубата си мъжки. Ролята на другия беше по-лесна- той беше простил. Опитвах се да си представя как бих се чувствала на тяхно място. След две денонощия щях да го разбера.
Гледах другите отбори. Дали някой от българските щеше да успее да победи чужденците? Изглеждаха толкова силни, със специални еднакви екипи. Особено турците. Ако някой ми даде пари за такова колело бих си купила кола.
Седнахме да разгледаме картата. Решихме да минем по шосето до Брезе. От там е показан коларски път- тези обикновено ги има. От там се качваме на маркираното било. По-кратко е с около четири часа от пътя обратно през Мугла- така мисля. 27 км по шосе. Краката ни щяха да се набият, но бяхме с удобни обувки с дебели меки подметки. Чорапите ми струват 10 лв единия- ще купя такива и за рождения ден на Боби ако слуша.
Останах много изненадана, че повечето отбори избраха да се върнат обратно към Мугла. Почти никой от отборите, с които говорих, не беше склонен до го обсъжда. Някои дори криеха от къде смятат да минат. Разбрах, че постъпвам нетактично и престанах да говоря за това. Ами ако грешах? От хората там познавах само Пиро. И те искаха да минат през Мугла. Е с него вече се скарах. Те бяха един от силните отбори, бяха на пещерата четвърти, ако не се лъжа. Показах му нашия маршрут. Каза, че по асфалта било поне 50 км. Реших да му спестя единственото нещо, което ми мина през ума да кажа. Няма начин да не са му го казвали и други...
Не можахме да заспим докато чакахме- грешка. Често от пещерата излизаха хора и казваха за поредния, който е бил свален от спасителите. Хрумна ми идея: защо пък да не катеря аз, никога не съм пробвала да се самоизвличам!? Боби за моя изненада ми отстъпи- не очаквах, все пак той прави това често и е гледал как разни момичета не могат да се справят физически. Та така малко преди полунощ дойде и моят ред. И за да е рошава гаргата се хванах на бас с един от фотографите на бира, че ще го мина за под 15 мин- за толкова го минаваха мъжете средно. Казаха, че съм го минала за 7.
Точно в полунощ тръгнахме по асфалта. Задминахме няколко отбора. Към 3-4 часа ни се приспа. Затворих очи и засънувах ходейки. Присъни ми се Междусъюзническата война: войската, която трябвало да стигне много бързо от сръбската на турската граница, защото ни били нападнали и там. Водели ги млади офицери- армията била сформирана скоро и нямало по-опитни. Турците не ги очаквали толкова рано- те не били спирали, за да спят. Вървели по трима, средният спял, хванал другите двама през раменете. Хванахме се за ръце. Понякога криввахме, защото заспивахме едновременно. Но шосето беше широко, а и канавката не беше от най- дълбоките, на които съм попадала. По изгрев бяхме в Брезе, в един на обет стигнахме на Чудни мостове. "Вие сте третия отбор, който пристига!" Подскочихме от радост. Не разбирах как може да е станало. Попитах кои са пред нас. От отговора ми призля: "Отборите на Гърция и Румъния".
Принципно ми е странна идеята да се гордееш с нещо, за което не си допринесъл, или пък да не понасяш хора, които изобщо не познаваш, защото били не знам си какви, не от твоята националност. Та според мен патриотизъм е да си плащаш данъците. Сега обаче ме напъна някакъв друг вид патриотизъм и за нас състезанието започна.
Гърците ни водеха с няколко часа. Но едва ли щяха да минат Въча тази нощ. Просто за преминаване на препятствието със саловете щеше да им трябва около час. И още поне четири до Батак.. повече, те не са спали, за да са на Чудни в 10 часа. Значи, ако не са вече на Въча, те ще чакат там. Защото, например- ако закъснеят с пет часа за дарк-зоната на Батак и са го минали за пет часа, всичко е привидно ОК за тях. Ако го вземат за повече са напълно прецакани. И няма да са спали.. не са чак такива говеда! Времето им тук щеше да спре чак в осем вечерта. Ако не минат, а ние сме там в осем, ще сме равни. Лелеее...
Поогледах осигуровката и поотпуснах дясната си ръка, за да видя как върви въжето. Ами- никак. Аз тежа 42 кг (поне толкова тръгнах), а въжето около 30. И с триенето в осмицата... Трябваше да го издърпвам на доста голям ъгъл, за да върви. А не можех да го държа така с една ръка, за това го вдигах с две, задържах колкото мога с дясна и прехвърлях лявата на шунта. Ако го изпуснех трябваше да се набирам по въжето- прусекът беше доста дълъг. Набирането обаче щеше да е проблем, защото ми тежаха още 30 кг. Та си се предвижвах надолу бързо, но на доста смешни скокове. Добре че горе нямаше камъни- рапелът беше пуснат на добро място. По-надолу ставаше все по-лесно. Е, свършваше в реката
Пооблепихме си краката, наплюскахме се набързо и тръгнахме обратно нагоре. Надявах се да хванем един римски път преди хижа Персенк, обаче той явно беше от времето на картата. Надолу тичахме колкото можахме, най-вече по асфалта след селото. Никога не съм бягала повече от 10 км без да спирам- и май не съм пропуснала много. Намерихме лагера трудно, бях бясна. Ако бяха сложили едно знаме в началото на язовира и едно на отбивката, много по-малко хора щяха да се мотаят по отклоненията, които водеха надолу. Загубихме повече от половин час- язък ни за тичането. Стигнахме смазани, препятствието беше затворено от няколко минути. Гърците и румънците ни гледаха учудено. Със сигурност са очаквали състезатели, а не някакво странно момиче и ухилен лонгур.
Не ми се говореше. Полежах известно време на тревата, после си натопих краката в язовира. Часовете минаваха, от горе не идваше никой.
Те бяха полупрофесионален отбор. Почти не работеха, тренираха всеки ден по 4-5 часа и печелеха повечето такива състезания (и наградни фондове) в Гърция и където сварят. Не ядяха храна. Носели си хапчета. Заговорихме се за картата по принцип. Разбираха ѝ.
Румънците ни забавляваха като нареждаха варели и дъски в най-различни комбинации, без да вържат нищо. И преди не изпитвах лоши чувства към тях, но сега разбрах, че май си заслужават купата. През трупа ми, разбира се.
Като пиша това си мисля можеше ли да стане иначе. Може би да.
Още на Чудни трябваше да се обадя на Пешо. Тогава те са били на час и половина след нас. Почивали са, СПАЛИ СА. Не са тичали дори след като са разбрали какво е класирането в момента. Чакали са другия пазарджишки отбор да мине препятствието- а те са се забавили. Не са знаели, че гърците няма да минат Въча. Не са намерили лагера. Можех да им го покажа.
Много добре знаем как могат да тичат...
Ето ги и тях. Дали е достатъчно изморен за да го удуша??...Неее. Не ми се става.
През нощта дойдоха още отбори. На сутринта бяхме осем.
Завихме се във фолиото. Мислех, че няма да заспим от студ. Мислех си го около 20 секунди.
Студът ни събуди навреме- около 04:30. Скочихме да правим сал.
Подредихме варелите един зад друг. Ако рамката се окажеше твърде тясна или твърде широка, щяхме да се обърнем. Слабо място бяха и надлъжните греди- по четири от всяка страна, долепени с тесните си страни. Така съпротивлението е най-малко, но ако не ги свържем добре... или ако въжето се разпъне от водата. Вярвах, че Чавдар няма да избере такова въже. Така и беше.
Останалите две дъски ползвахме за напречни балансьори. Имахме въже и за варелите, дори ни остана. Не го споделихме с другите отбори, защото щеше да ни трябва, ако салът се разпаднеше. Сглобихме го във водата, защото аз не можех го вдигна от моята страна. Трудно закрепихме раниците. После се оказа, че сме спукали пликовете докато сме гребали- всичко беше мокро.
Качихме се на сала. Не се обърнахме. Беше стабилен.
Румънците бяха отплавали. Пирад и още един отбор също.
Заобикаляхме полуострова и гледахме назад. Гърците бяха направили... чудо.
От два 200 л. варела и 10 дъски те сглобиха нещо, което потъна!!!
Реших да скоча във водата. Боби не даваше- той е воден спасител и идеята хич не му допадна. Не, че беше опасно за мен, но можеше да се обърнем. И дали щяхме да сме по-бързи? Скочих, той се наклони и запази баланс. Носът на сала олекна. До тук добре...
Хванах предния балансьор, заритах с крака и загребах с едната ръка. Боби загреба колкото можеше. Не се въртяхме.
Андрей дойде почти веднага с кануто. Разбра защо съм скочила и каза, че сме били любимия му отбор.
С плуването си не можех да компенсирам, но тялото ми триеше достатъчно, за да спре въртенето. А Боби си се скапваше от гребане- ръцете не му трябваха, пазехме си краката. Аз пък се изкъпах.
Хубаво беше, че бяхме по двама в отбор. По много причини, но една от главните беше, че винаги можеш да обвиниш съотборника си (някои отбори дори като че ли го направиха самоцел :). Например, ако ти замирише на пот от някъде, си казваш спокойно:"От онзи другия е!"
Е, с това къпане попрецаках Боби, но не за дълго.
След десетина минути стигнахме. Вързахме сала и се изкатерихме на брега. Треперех, исках да се облека. Отворихме торбите и... от там се изляха няколко литра вода. Отворих си джоба на раницата, понеже телефонът ми звънеше. Още един литър се изля в краката ми. Беше непознат номер, като чу гласа ми човекът каза само:"Ъъъъъъъ, сбърка'х..." и затвори. Това оправи настроението ми, сякаш Вселената ми се извини официално. Дори бих казала, че ме стопли.
Колелата взехме от едни бунгала на 5 км надолу по шосето. По пътя се разминахме с румънския отбор. Ура, бяха тръгнали през Фотиново. Ще се насметат!!! Гърците ни изпревариха, тичаха мокри по шосето. Това както и да е, знаем, че са добри бегачи. Обаче не ги видяхме обратно на горе. Жалко, тръгнали са през Кричим.
Отклонихме се към язовира. Там срещнахме Пирад.
-Накъде ще тръгнете след разклона?!
-Ъъъъ, към Кричим- осмели се да каже Тошко, предвидливо отстъпвайки крачка назад, ако не ми хареса отговорът му.
Днес явно им беше ден. Не знам дали щеше да им е по-зле минаването през Фотиново (с голяма денивелация и без пътека) или срещата от трети вид с бесния мокър капитан на "Бял облак".
Играта беше до тук. Който взел правилно решение за стигането до Батак- взел. От там до Белмекен пътят е един- УЖАСЕН. До Боровец също няма алтернативи, нито препятствия. Трябваше да се реши единствено колко ще се почива. И да се натисне здраво на педалите.
Взехме си колелата. Не видях по-скапано от моето. Здраво е, но е с тежка желязна рамка. Карах го само в парка, никога не съм изминавала дълго разстояние с него. Купих малко инструменти, но не знаех как да ги ползвам ако стане нещо... ще го измислим ако стане. Онзи ден му сложих скоростомер. На свинче звънче.
Боби кара колело често. Неговото е по- леко. Но не можехме да ги разменим- той е с 40 см по-висок от мен.
До Кричим беше страхотно. Почти не натискахме спирачки, карахме с 40-50. Умрях си от страх. Въртяхме педали, изпреварвахме се и се смеехме.
Наближавахме тунел. Имаше ограничение 40. Ние карахме с 54. Вътре не виждахме почти нищо- докато ни свикнат очите. Зад нас идеше нещо голямо- а то дали ни вижда!? Бях пуснала само предния фар, а Боби май нищо. Но Нещото, за разлика от нас, изглежда спазваше ограниченията на скоростта. И така и не ни изпревари.
От Кричим до Пещера се изморихме доста, почивахме на няколко пъти. Беше около 40 градуса, почти никъде нямаше сянка. Пиехме много вода, не ни се ядеше. Изкачванията бяха гадни.
Съжалявам за наивното ни решение да се състезаваме с тях.
Можехме просто да финишираме. Имахме време. Да бяхме останали час в Пещера, да починем, да хапнем. Ако минем Батак дори в 6, дори да си бутам колелото от Велинград до Белмекен, пак ще сме на язовира преди изгрев. И от там... 12 часа ще стигнат при всяко положение.
Ние нямахме проблемите на останалите отбори. Краката ни бяха почти здрави на Въча. Сънят ни стигна, събудихме се ухилени. Бяхме хванали почти пълна дарк-зона, губеха ни се само пет минути.
Не очаквах да капна така изведнъж.
Почивахме често. Понякога нямах сила да натисна на педалите, а не можех да спра и за секунда, защото беше много стръмно. Болеше. Понякога издържах до по- полегато място, където можех да спра да въртя за няколко секунди. Но често стръмният участък продължаваше твърде дълго и колелото просто спираше. Слизах и започвах да бутам.
Започна да ми се гади и да ми се вие свят. Карах както ми падне, шофьорите ми свиреха. Повръщах без да слизам от колелото.
Винаги си тананикам нещо на ум. Но класическа музика ми се случва за първи път.
Паднах от колелото и Боби разопакова радиостанцията, за да повика помощ. Но тя не работеше, батерията ѝ беше паднала. Била е включена още от началото. По едно време Боби говореше, че чува гласове по нея, но никой не му обърна внимание покрай цялата лудница.
Аз се съвзех и скочих на колелото. Карали сме десетина минути, подминали сме град Батак, не ги помня. Помня как се свлякох от колелото, вече окончателно.
Боби се обади на Андрей по телефона. Не исках, ама той вече не ме слушаше. Реших да му взема телефона, но той взе, че се мръдна.
Знаех, че ми трябва дълга почивка.
От първите часове на Батак не си спомням почти нищо. Говорих с доста хора, по техни думи адекватно. Очи тъмнеят, глава се люшка, санитари с бели премени.
Появи се и Боби. Някаква жена го видяла с двете колела на пътя и решила да му помогне, като кара едното.
Изядах кашкавала на румънците. Не измислих друг начин да помогна на оставащите български отбори. :)
Пих каквото ми дадоха. А те ми даваха напитки с електролити, защото просто бях загубила много соли от това постоянно пиене на вода и неядене.
Беше много топло, а ме втресе. Завиха ме с едно одеяло, после и с фолио.
Намериха палатка. Боби ме попита искам ли да поспя вътре. Сигурна съм, че казах "да", но никой не го е чул. Опитах се да стана- дори пръст не можах да помръдна! Силно впечатлена опитах още веднъж със същия резултат. Боби ме взе както бях увита и ме занесе. Събуди ме когато техните бяха пристигнали от София. Станах сама, бях доста по-добре.
Санитарите се бяха скупчили около турския отбор. Чавдар ги прибрал от някъде, където изобщо не трябвало да бъдат. Единият бил вървял 17 км със скъсано сухожилие. В момента ме гледаше с каменна физиономия. Приличаше ми на паметник на мазохизъма.
Събудих се към обед и звъннах на Боби да тръгваме към купона на Боровец. Пред хотел Рила вече се бяха събрали доста хора.
Отбор номер 1 ни видяха първи. Тези хора бяха уникални! Бяха първи в какво ли не: Първи станаха за старта- за целта си носеха гигантски будилник, който чухме през няколко стаи... към 2-3 през нощта.
Първи тръгнаха. Първи се отказаха. Първи пристигнали на Чудни мостове- на стоп. И през цялото състезание си останаха първите, готови да помогнат както могат.
По едно време влязох в хотела и видях група французи, които си търсеха водача. Преди няколко години се хванах на бас за една бира, че ще науча френски. Само че тогава нямах пари и изучих първите шест нива сама. Та не всеки французин ме разбира:) Понякога дори започват да ми говорят на английски, което за тях си е рецидив.
Заразказваха ми, все още много впечатлени. Пиели си те кафе пред хотела, когато отгоре се задали четиримa души с бели потници. Слизали по пистата като... така и не разбрах какво. Докато извадят фотоапарат онези били при тях. Мръсни, потни и с празен поглед. Не заобиколили, а минали през масите.
После Тошко от Пирад ни разказваше, как застигнали гърците малко преди финала. Класирането вече било ясно, гърците водели с три часа заради късната им поява на Въча. Но ги подгонили за кеф. Онези пък побегнали за кеф...
Беше топла лятна вечер.
Играхме на "Вдигни колелата на гърците с права ръка". По едно време се усъмних, че ще продължат със самите гърци, та ги подбрах да танцуваме.
Това обаче се оказа доста трудно и болезнено начинание...
Отвсякъде се чуваха разговори кой от къде бил минал. Взех си бутилка вино, за да не изпадна и в културен шок като на французите. След малко видях и тях и оставих бутилката- по същата причина.
Сутринта станах много рано, всички спяха. Гърците товареха в колата се два големи железни сандъка- стандартна екипировка, която на другите такива състезания организаторите трябвало да разнасят по пунктовете. Вътре имаха какво ли не- храна, дрехи, резервни човешки части. Но не им бяха разрешили да ползват сандъците. Видях и едно ластично въже - единият бил по-слаб колоездач и другият го дърпал...
След тази история участвах в няколко състезания от този тип. Много ги харесвам и бих го направила пак.
Няма коментари:
Публикуване на коментар