Разказ без име

Ще да е било зимата на 2008.
С един приятел бяхме замислили да се качим на Зарвачица през Мусала, а след това аз да си продължа към хижа Белмекен.

В планината съм от дете. Звучи странно, казано така, но бях на дванадесет, когато веднъж просто излязох от вкъщи и вървях нагоре, докато не стигнах Черни връх. След което продължих да го правя в какво ли не време и накъде ли не. Продавах вестници по улиците, за да си купя екипировка... и извинителни бележки, защото спрях да ходя на училище. Минавах си от клас в клас без проблем, тогава ще да съм имала повече акъл в главата и съм си взимала изпитите, дори с хубави оценки. По-важно ми беше да не губя контaкт с хората, най-вече за да не уча само от собствените си грешки какво и кога може и какво не.

Нито състоянието на снега, нито прогнозата, нито времетренето на този преход ми изглеждаха притеснителни.
Обаче се събраха твърде много липсващи неща на едно място.
Ден преди това установих, че някой е източил дебитната ми карта и се занимавах с показания в полицията сумати време. Там пък си забравих личната карта. Газта в примуса беше свършила, а нямах време и пари да купя друга. Принтерът се развали и не си разпечатах описанието на частта от маршрута, който не познавах: Заврачица- Белмекен. Да си прочета и запомня поне ключовите неща и аварийни напускания пък не намерих време. А, и не си заредих телефона.
Погледнато така си звучи като перфектната рецепта за неприятности.

И те не пропуснаха да се появят някъде преди връх Орта чал.
Слънцето залязваше, което ми хареса, въпреки че ме чакаха още няколко часа преход на челник- нямаше да е жега, а бях много жадна. Нямах газ да си стопя сняг. Ядох някакъв, но започна да ми става все по-студено и се отказах. Темпото ми спадна, стана ми още по студено. Извадих картата да видя докъде съм я докарала и видяното никак не ми хареса. Не толкова, че имах много път, колкото че ми отне сигурно пет минути да разбера къде съм. Гледах картата като коза афиш. "Ще да е някаква хипогликемия"- помислих си съвсем правилно и се опитах да изям една вафла. Но ми се догади и се отказах. Вече треперех от студ.
Погледнах си телефона, батерията беше на няколко процента. Имах право на един разговор и трябваше да е максимално полезен.
От дистанцията на повече от 15 години изборът ми на кого да се обадя и какво да кажа изглежда съвсем неправилен, но тогава си мислех, че правя точно каквото трябва.
Обадих се на Пиро, с когото бяхме заедно на преход до същия този ден. Щеше най-бързо да разбере какво искам, а аз исках просто да ми прочете описанието на маршрута от Орта чал нататък.
Хвана ме страх чак след като започнахме да говорим и си чух гласа. Изговарях думите някак си бавно и неясно.
Но вместо да кажа какво точно се случва просто обещах да звънна, след като стигна. Никак не разсъждавах трезво, но просто ми изглеждаше недостоверно да не успея да изпълня това си обещание. Че щом съм го дала, това ще бъде достатъчно.

Това изкачване на Орта чал беше може би най-волевото нещо, което съм правила. Нито изкачванията на високи върхове, където не ти стига въздухът, нито да тичаш до пълно изтощение на някое състезание, нито да ти се отворят пръстите от умора при катерене и да прелетиш някакви метри не могат да се сравнят с това.
Защото бях много спокойна, почти сънувах и исках само да заспя. Освен това не виждах смисъла, защото до хижа Белмекен ми предстояха още няколко такива и знаех, че няма как да стане. Падах на колене през няколко крачки, пак ставах и правех още няколко.
Стигнах горе, после слизах по някакъв метален парапет. Това ми хареса, държеше ме концентрирана.
Слязох на една премка и видях стълбовете на зимна маркировка, номерирани. Без колебание поех в обратна на моята посока, натам, накъдето номерацията намаляваше. И надолу.
Дори не полюбопитствах къде ще ме отведат. Нито бих могла да извадя карта, нито да я разбера. Опитах да кажа нещо на глас и не чух нищо. Нямаше смисъл и да звъня по телефона.
Вървях стълб за стълб. Стигнех ли, целта ми ставаше следващия. Опитвах се да мисля само за това, за да не се отнеса в някакви спомени, за които не бях сигурна не започват ли да преминават в сън.
Все пак съм проспала десетина, спомняйки си какво е било отношението ми към хипотермията още от дете.
Историята си беше направо нелепа. Беше началото на втори клас. Някаква учитлелка, луда по Комунизъма, заместваше нашата другарка. Прочете ни разказ за две деца, които се загубили зимата в гората и много се уплашили. Но после намерили стъпки в снега и тръгнали по тях. Каза за домашно да довършим историята.
-Ама какво да напишем повече, не е ли завършена? - попитах аз.
-Стъпките в снега символизират Партията, която ни води! - рече важно тя.
Доста размишлявах какво да напиша. Исках краят де е верен на всяка цена. За пръв път пишех история. Заспах с тази мисъл и когато се събудих...написах как децата вървели, докато не стигнали вече измръзналото тяло на Партията.
Ами взеха ми чавдарската връзка до разясняване на случая. Но беше началото на ноември 1989 година. Малко след това взеха връзките на всички.

Наблюдавах как сянката ми бавно си прави партина в снега. Дългокрако черно чудовище, което спира лунната светлината да иде там, за където е тръгнала. Защо просто не заспя, а ѝ го позволявам?
Повървяла съм малко въпреки това. Погледнах небето. Стори ми се, че звездите започнаха да се приближават. Но не аз към тях, а те към мен. Почувствах се някак си... не като нещо отделно от всичко останало. Беше ми хубаво, не усещах студ.
-Ида - им казах.
За известно време не помня нищо. Но бях изминала няколко стълба разстояние.

Най-малкият дзвер, заедно с батковците си, е Ида

Събуди ме рязкото ми падане в една рекичка. Измъкнах се изненадващо бързо, свалих си ръкавиците и започнах да пия вода. Изядох вафлата. И просто станах и вървях почти нормално до стигането на стълб 1.
Оттам се виждаше огромна осветена сграда. Минавах под прозорците, докоснах един и той се отвори. Влязох, тръгнах по осветените коридори. Намерих някаква баня, пих топла вода. Обадих се, че съм пристигнала. Добре че батерията умря и не се налагаше да казвам къде.
Стигнах рецепцията. Младежите там ме гледаха невярващо. Откъде ида- не от вратата и със снегоходки на краката?
-Къде съм?
-Спортна база Белмекен. Като Ви гледам ще останете...

На сутринта ме събуди звън на телефон. Не моят, аналогов с шайба.
-Госпожица Кристина Георгиева, искате ли да Ви закараме до Велинград със служебния ни бус?
Погледнах си ноктите на краката, вече бяха сини. Да, определено исках.
Излязох по чорапи, с обувки в ръце. Хората в буса чакаха само мен и станах център на вниманието. Гледаха ме невярващи.
Една баба наруши мълчанието:
-К'во сте я зяпнали бе, сипете една ракия на момичето!
Попяхме си цинични песни до Велинград. След това едни хора, които бяха с нас, ме закараха с колата си до автогарата, откъдето пък тъкмо тръгваше автобус за София.
Той спря на единственото място без локви на Окръжна болница, където пък веднага дойде 204 и спря точно пред мен. Слязох на спирката си и минах през точно измития подлез. Всички зяпаха нещо и никой не забеляза, че си вървя по чорапи. Прибрах се вкъщи и тръгнах да ги мятам в пералнята. Не беше супер наложително, бяха почти чисти.