Хан Тенгри

 Хан Тенгри се намира в планината Тян Шан, на границата на Киргизстан, Казахстан и Китай. Висок е 7010 м. На четиридесет и втория паралел е, също като България, и е най-северният седемхилядник в света.
Тенгри е много красив връх. Не се наемам да го опиша, ето една снимка:

Етимология

Тангра е главен бог в тюркската митология, господар на ветровете и властелин на небесата. Естествено живее на Тенгри.
Някои историци твърдят, че прабългарите не са тюрки, следователно не са почитали Тангра. Има писмени доказателства и за противното.  По този въпрос се спори от години, защото историческите сведения за произхода и вярата на номадските народи са много малко.
В Базовия лагер също има митология, свързана с Тенгри, макар и различна -  горе живее обикновен п.....ст, който допуска  до себе си някои мъже по обясними причини, но никак не харесва жени.
 Никой не знаеше защо съседният Победа се казва така. Предполагам, че са търсили име, което да звучи добре според канона на Партията, но все пак да завършва на "беда".

Маршрутите

Южният маршрут с приблизителното местоположение на лагерите.
Използвала съм Google earth

Поглед от север. Двата Базови лагера за северния и южния маршрут.
Базов лагер Южен Иналчек е общ за Тенгри и Победа 

Повечето хора се качват по маршрута на Погребетски от юг ("петьорка А") или пък по този на  Кузмин от север ("петьорка  Б"). Двата „нормални маршрута“ се събират на премката  между Тенгри и Чапаев, където се прави Лагер 3. След  това се продължава по западния гребен (най-левият на снимката).

 Аз се качих от юг. 
Предимството на този маршрут е, че се избягва стръмното изкачване по парапети до трети лагер. Сериозният недостатък обаче е това, че между първи и втори лагер се минава през едно много лавиноопасно място, наречено Бутилката. Ако трябваше отново да избирам по кой маршрут да тръгна бих избрала северния.
 Най-трудната част от изкачването е обща за двата маршрута- от  трети лагер до върха.  Денивелацията е близо 1200 м. Парапети има навсякъде, макар и в не много добро състояние.  На 6400 м. има площадка, на която може да се изгради междинен лагер.

Малко статистика

 Преди да реша да си купя самолетен билет към киргизстанската столица се поинтересувах  колко от хората успяват да се качат и каква  е смъртността .

Паметни плочи на Лагер 4

Не успях да намеря добра статистика, но грубо казано се качват една трета от хората.
Една трета не са наясно къде отиват и се отказват, защото им е неприятно, на някой друг му е неприятно или пък са се изплашили. (Лекарят в Базов лагер си умираше да се забавлява с тях: "Виждаш ли го онзи? На бас, че до два дни ще дойде и ще ми каже, че има белодробен отток. А аз ще му кажа, че е така, за да си има оправдание да си тръгне...")
Третата една трета наистина се разболяват, най-често заради твърде бърза аклиматизация. Или пък не успяват да стигнат от щурмови лагер до върха в рамките на деня и се връщат, за да не замръкнат. Или пък не си изнасят достатъчно храна и газ по лагерите и не успяват да дочакат хубаво време. Или пък имат глупостта да тръгнат в лошо време...
Общо от север и юг се опитват да се качат около 150 души на година. Около половината от тях си наемат водачи и/или носачи за целта (което е доста скъпо).
 Хората, работещи в лагера казват, че смъртността е колкото на Еверест. В момента тя е 5,6 % - ниска за осемхилядник, но малко висока за седемхилядник, на който се правят и комерсиални експедиции.
Повечето от нещастните случаи са заради лавини и каменопади във въпросната бутилка. По-малко са тези на височинна болест и изтощение- предполагам защото там почти няма хора, за които това да е първи седемхилядник и тези опасности са им добре познати.

Опит със седемхилядници...

 Не исках това да е първия ми седемхилядник, просто така се получи.

Базов лагер на Аконкагуа

Две години преди това ходих до Южна Америка за да се кача на Аконкагуа  с идеята да тествам височинната си поносимост.
(Само че точно тогава там стана една гадост:  Някакъв италиански планински водач случил на лошо време и клиентите му се разпръснали и измръзнали. Той оцелял, спасителите го намерили, били седем души . Само че вместо да му дадат нещо топло за пиене, сладко за ядене и т.н. те започнали да го ритат за да стане и след като не станал го зарязали. Което не би станало ясно за света, ако един от тях не беше заснел въпросната „спасителна акция“ и не я беше качил в youtube. След което министерството на туризъма на Аржентина издало заповед  да не пускат „съмнителни субекти“ на Аконкагуа. А тогава аз реших да не плащам за носачи и сама качих 35 килограмовата си раница до Базов лагер, тъй че ме взеха за „съмнителен субект“ и ми конфискуваха пермита.        

"Групата"

На Връх Каменица, Пирин

 Плановете ми за лятото на 2011 бяха да ида на Ленин, за да мога най-накрая да видя как ми понася височината и евентуално да се пробвам на Тенгри през следващата година. Да, обаче Иван (който познавах само от фейсбук) ми се оплака, че искал да се качва на Тенгри и Победа, а никой от познатите му не искал нищо подобно. Дали не съм искала аз да ида с него. Да, помислих си, че е нелепо да се предлагат такива неща на непознати. Но и имах някаква вътрешна убеденост, че трябва да мина и през това. И то задължително. Отговорих му, че това с Победа най- вероятно няма да стане, но съм съгласна да идем на Тенгри. Сигурно в първия момент си е помислил, че се шегувам. Но по-сериозна рядко съм била.
На два пъти се разходихме из Рила и Пирин - Мальовишки траверс и т.н.

Някъде около Нова година си купихме пухени дрехи и билети за Бишкек през Москва и се видяхме отново през юли на летището в София.

Подготовката

 Признавам си, че почти не бях тренирала за това изкачване. На няколко пъти тичах под лифта за Голи връх- тъй наречения душевадник.  Първия път се качих за 58 минути, след няколко тренировки ги свалих на 56. Не е кой знае какво, не е и зле. Бях сигурна, че това няма да е препъни-камъка на мероприятието. Повече ме притесняваше, че ще се аклиматизирам по-бавно от Иван и ще се наложи всеки да се качва сам, както и че теглото ми от 45 кг. никак не отива на "височинна алпинистка". Половин година ядох като прасе, но не можах да кача и килограм.

Крепостта Сиурана

 През пролетта отидох в Испания за няколко седмици- спортно катерене в Сиурана. Докато се катерехме  по топлите скали си мислех каква ли мизерия ме чака на Тенгри и защо изобщо го правя. Тогава Ники Петков- мой "гуру" от години-  ми сподели опита си конкретно с Тенгри, както и с грешките, които хората правят по високите върхове. (Неизчерпаема тема- човек може да направи нещо по няколко правилни начина, но по безкрайно много грешни).  Много съм му благодарна за съветите, нямаше да успея да се кача без тях.
Но въпросът „Защо го правя?“ ми остана за домашно.

Тинтири-минтири

 За мен този връх не беше като останалите, защото не мислех, че ще успея да се кача. Дори по-лошо- не бях сигурна дали ще успея да сляза.
Трябваше да бъда инат, за да не се откажа, защото изкачването на такива върхове е меко казано некомфортно. Но едновременно с това трябваше да имам правилна преценка , за да се откажа навреме, ако нещата наистина тръгнат на зле. За съжаление на нас жените тази преценка ни куца доста.

Не успях да намеря снимка, която да илюстрира написаното,
така че се наложи да  нарисувам това

Трябваше ми и късмет, за който обаче не разчитам на чист късмет, а си имам теория.
Забелязала съм, че когато искаш нещо да се случи, но не му придаваш важност и не се страхуваш, то се случва наистина. Само че се получава най-вече с "дребните" неща, защото е трудно да не придаваш важност на "големите". Най-много да ти върви на карти.
Понякога се получава и за по-сериозни работи- например много пъти, когато съм била в опасност съм пожелавала да се размине. Цаката обаче е в този момент да не мислиш за това как ще се пребиеш, а за нещо друго. Психопатско е, но когато става въпрос за няколко секунди можеш да не мислиш за падащите камъни, падащите хора и т.н. неща, които виждаш в момента.
Но как да не мислиш за опасностите в продължение на 20 дни?
 Беше трудно да приложа това на Тенгри, защото ме беше страх.
Освен това бях сигурна, че ще е пълно с хора, които ще започнат да ми повтарят обичайните неща: "Опасно е, няма да стане, не ставаш за това, тинтири-минтири..." и ще ме провокират да придам на това изкачване важност.
За мен да овладея страха си и да не се влияя от хорското мнение беше по-голямо предизвикателство от самото изкачване. Освен това си умирах да си тествам теорията.

Цената

Левове, евра, долари, рубли, сомове...

 800 Евро за агенция Аксай, които бяха за така наречения  „малък пакет“. Включваше хеликоптер от лагер Каркара до Базов лагер на 4000 м., както и правото да ползваме съществуващите парапети и да се консултираме с лекаря в лагера.  Срещу още 400 Евро щяхме да имаме и безплатен транспорт от Бишкек до Каркара, палатка в Базов лагер и храна в Базов лагер три пъти дневно. За мое съжаление се отказахме от тази идея. По спомени платих около 400 лева за квартири в Бишкек, транспорт до Каркара и храна, газ и т.н. 200 лв. за руска и киргизстанска виза, 1000 лв. за самолетен билет, 70 лв. за застраховка, 50 долара за наем на една палатка за един месец (тези си ги разделихме с Иван). До тук стават около 3300 лв., а споменът ме е, че разходите по самата експедиция бяха около 4000 лв. А да, и бирата...
 За височинна екипировка дадох около 2000 лв.-  650 лв. за пухенка и пухен панталон (българско Мило), 250 лв. за ръкавици, 950 лв. за обувки (Millet Everest), 80 лв. за височинни очила. Бас държа, ще е имало и още странични разходи, само че не помня колко са били, защото не съм злопаметна.

Спонсорство ... да бе да

Имаше няколко причини да не си потърся спонсорство. 

На първо място- дори и да се кача бях сигурна, че няма да бъде отразено кой знае колко, а това е нещото, което интересува спонсорите. В местната преса и новинарски сайтове се появяват заглавия тип: "Граждани на еди кой си град покориха Монблан", но те нямат голям тираж.  А ако "гражданите" са от София не ги пишат изобщо. Примерът важи и за Тенгри, журналистите не правят разлика.

Не стига, че съм от София, но не бях и първата българка, която го е правила- през 1990 г. се качва Йорданка Димитрова (много добра алпинистка, която за съжаление не е между живите). Щях да бъда втората, което не е интересно за медиите.

Заради това спонсори потърси само Иван, който беше от Русе и казваше, че до сега русенец не се е качвал на 7000 м,  така че може да проявят интерес. Но не успя да намери, с изключение на туристическото му дружество, което му купи обувки.

Втора причина-  не бях сигурна дали ще успея да се кача. 

За третата  много хора няма да се съгласят с мен, дори дано да не обидя някого. 

Просто под "постижение" си представям сериозни стенни изкачвания и не броя за такова дори нормалните маршрути на почти всички осемхилядници. Постижението изисква години опит и тренировки, а не просто здрав прав човек да се е надъхал да се покатери някъде. Не ми беше удобно да търся спонсори за нещо, което не е "постижение".

За Москва и руснаците

 Първо пътувахме до Москва. Да разгледам този град ми беше мечта още от детската градина. Преди да замина прегледах рисунките си на Кремъл от онова време.

 За моя радост истинският се оказа много по-хубав.
В гимназията обичах да чета Толстой и Достоевски. Харесваше ми как описват героите си така, че ги усещаш като стари познати.  Но руснаците, с които се запознах по време на това пътуване бяха по-скоро като матрьошките в магазините за сувенири- с тази разлика, че се отварят не с дърпане, а с водка. Освен това не можеш да стигнеш до най-дребната матрьошка.

Киргизстан

 В релефа на Киргизстан доминират планините - части от Тян Шан и Памиро-Алтай заемат почти цялата страна. Преобладават ливадите и степите. Горите са едва 4% от площта, която пък е  198 500 кв. км.

Има хиляди езера, като най-голямото е Исък Кул (6236 кв. км, около 200 пъти по-голямо от язовир Искър). Исък Кул не замръзва дори през студените зими въпреки надморската си височина от 1600 м. По дълбочина (702 м) е на 4-то място в света след Байкал, Танганика и Няса. Обилните снеговалежи са често явление на Тенгри и Победа и причината е близостта на това езеро.
Земеделските земи са много малко- под 7%, но в селските райони живеят почти 70% от населението и по-голяма част от заетите са в селското стопанство. Отглеждат се най-вече коне.
Населението е около 5 000 000 души, като киргизите са 65%. 15% са руснаци, повечето от които живеят в столицата Бишкек.
Страната е бедна на полезни изкопаеми. Индустрията е силно изостанала. След 1991 г. много от руснаците, повечето от които са хора с образование,  си тръгват.

 В момента Киргизстан е най-бедната страна в Централна Азия. Но парадоксално цените на храната, транспорта и хотелите са близки до тези в България.
Хората изглеждат безгрижни. Особено тези, които не живеят в столицата, а по традиционния им начин- в юрта насред степта.  Конниците са обичайна гледка извън Бишкек. Всъщност конници има и в Бишкек...

На снимката- Джигит на площада в Бишкек. Не знае какво се е случило, защото и той е пристигнал преди малко.

От Бишкек до Каркара 

Извадих си киргизстанска виза на летището. На Иван не му беше необходима, тъй като имаше и руски паспорт. След това се срещнахме с Борис, който щеше да дойде с нас. Не го познавах, бяха приятели с Иван. Беше решил да дойде в последния момент.

Интересен човек беше той. На около шестдесет години, постоянно в движение, говори непрекъснато. На мен ми говореше на "Вие" през цялото време, не знам защо.
Беше се настанил в някакъв скъп хотел и искаше и ние да идем там. Естествено не се съгласихме и Иван, за когото руския беше майчин език, веднага се разбра с един таксиджия да ни закара при някаква жена, която давала под наем квартира в центъра. Борис дойде с нас.
След това си оправихме документите с агенцията, купихме си и газ от тях и отидохме на пазар.
Трябваше ни храна за двадесетина дена, защото не си бяхме платили за храна в Базов лагер. Освен това имахме право да носим само по 30 кг. багаж, също защото не бяхме платили за повече. Купихме си най-вече спагети, колбаси, консерви и бонбони. Струва си човек да си купи нещата, които обича от България, защото там няма голям избор.
На другия ден заминахме към лагер Каркара с автобус на агенцията. Пътувахме цял ден, спряхме за малко на езерото Исък Кул.

Государственная  граница!

Лагерът Каркара се намира на територията на Казахстан, но не ни трябваше виза, само един документ, който получихме от агенцията.
Хеликоптерът за Базов лагер излиташе на другия ден. В последния момент Борис ни изненада и си доплати за "голям пакет", който позволяваше да качи колкото си иска багаж на хеликоптера. Ако знаехме, щяхме да купим повече неща.
Подсмихнах се на хората, които бяха помъкнали десетки каси с бира. На тези, помъкнали десетки каси с водка ме беше страх да се подсмихна.

Земля в илюминаторе!

Хеликоптерът се понесе с гръм и трясък. В началото летяхме над гори и поляни.
Не ми бяха толкова интересни, колкото пътниците. Някои от тях щракаха на посоки като японски туристи, но имаше и такива, които гледаха земята долу като за сбогуване. Попитах един от тях дали отиват на Победа. "Да, Победа по Абалаков".

След двадесетина минути полет се появиха и първите заснежени върхове. Каква сурова планина!
Чудя се на хората, които "покоряват" върховете и определят планините като жестоки, безмилостни и тем подобни. Планините нямат отношение към нас, ние имаме към тях. 
Дали ще успея да променя отношението си към тази планина? Нищо не си мисля, но усещам как съм спряла да дишам и косата ми е настръхнала.

Базов лагер

Кацнахме в базовия лагер на ледника Южен Иналчек. Там имаше една голяма шатра, която служеше за кухня и столова и няколко палатки за персонала и за хората, които си бяха платили за това. 

"Машината"

Борис се завтече към столовата, за да подари бутилка уиски на шефа на лагера, Дима Греков. Помислих си, че човекът ще се притесни и ще заобяснява, че "Нямало нужда", но напротив- Дима прие шишето с широка усмивка. 
"Е, кое е Тенгри?"- попита Борис. Посочихме му го, той го погледна малко изненадано и спря да говори за това. 
С Иван отидохме да копаем площадка, на която да си опънем палатката. 

Базовият лагер е на 4000 м н.в., но всички се чувствахме добре. Поканиха ни на водка в шатрата.

Тук човек можеше да чуе какви ли не митове, легенди и теории за водката: 

-Да пиеш водка е добре за аклиматизацията, тъй като всеки 100 грама понижавали усещането за височина със 100 м. 

-Ако изпиеш достатъчно проговаряш руски.

-Да откажеш да пиеш водка с някого е равносилно на обида.

-"Спиритът" бил много важен, но дрън-дрън - не можах да схвана какво искаше да каже човекът, може би защото нямаше намерение да казва нищо.

В столовата можеше да се чуят и невероятни къси разкази: "Помниш ли го оня Степан, дето изнесе 73 кг до Лагер 3?" "А, мани го тоя, той го направи за пари."
Или пък: "Дойдох да почерпя, понеже на този ден баща ми попадна в една лавина от Победа, която уби всички освен него".

Хората

Хората в лагера бяха много различни според държанието си.

Недоволен снежен барс, снимка Википедия

Повечето от клиентите и част от хората, тръгнали за Тенгри по нормалния маршрут се взимаха много на сериозно и се държаха, като че ли правят кой знае какво. Някои ме гледаха доста на криво- сякаш ако и аз успея да се кача това би било петно върху великото им дело. Обичаха да раздуват какви невероятни неща са правили и се насърчаваха един друг в това си занимание. Възхищаваха се като малки деца на хората, които носеха значка "Снежен барс". Надълго и нашироко обсъждаха нещастните случаи, но ги отдаваха на допуснати грешки и не мислеха, че нещо може да се случи и с тях. Тези хора бяха там, за да "блеснат". 
Част от тях никак не уважаваха жените. Имаше един човечец, който ми повтаряше всеки пък, когато ме срещнеше: "Големите жени са за работа, дребните жени са за в леглото. Жена за в планината няма."
Веднъж мацката, която работеше в кухнята го чу и подхвърли: "Той и на мен така ми говореше преди години. А откакто се качих на Тенгри и после на Победа не ми говори изобщо..."
Не се сърдех на тези хора, но ги избягвах. 

Доволен снежен барс, Википедия

Имаше хора, които просто обичаха планините и предизвикателствата. Осъзнаваха какъв е рискът и го бяха приели. Бяха скромни и не говореха за това какво са правили или какво смятат да правят, освен ако не ги попиташ. Бяха в добре сплотени групи, обикновено от по трима- четирима човека. Започнаха да ме гледат със съжаление, когато разбраха, че Иван иска да се качва сам и съответно аз също ще се качвам сама. С тях също избягвах да обсъждам каквото и да е, за да не нарушавам спокойствието им.

"Зелето"- единственото зелено нещо, което можеше да се види там

Имаше и един трети вид, който ми е трудно да опиша. Рядко се свъртаха в Базов лагер, бяха избрали по-трудни маршрути на Тенгри и Победа. 
Не бих казала, че въпросните хора бяха ненормални, само че вършеха ненормални неща.  Например по ръба Абалаков на Победа през последните 20 години имаше едно успешно изкачване и десетки загинали от лавини и те го знаеха, но смятаха, че е добра идея да идат на този маршрут. 
Веднъж един от тях ми каза: "Тук има два вида хора- неинформирани и страдащи от шизофрения. Ти от кои си?" "Глупаво е да страдаш от шизофрения. По-добре е да и се наслаждаваш"- отговорих аз. 

"Третият вид" бяха единствените, които вярваха, че е нормално да се кача на Тенгри и не се опитваха да ме убеждават да не го правя. Беше ни приятно да разговаряме и търсех именно тях, когато имах нужда от съвет за нещо. Те бяха и хората с най-много опит в лагера. Но не станахме приятели- не исках да гледам как близки хора умират.

За височинната болест

Както се вижда на схемата, налягането на морското равнище е около 1000 милибара, 700 милибара на 3000 м и 400 милибара на 7200 м.  

Ниското съдържание на кислород в тъканите  в следствие на ниското парциално налягане на кислорода във вдишвания въздух се нарича хипобарна хипоксия. 
Организмът си има компенсатори механизми за това и на първо време ускорява дишането си и покачва пулса. За по- дълъг период от време успява и да увеличи количеството червени кръвни телца и доста други работи, което е известно като процес на аклиматизация. 
Някои хора се справят по-бързо от други, но и на най-тренираните и генетично предразположените им трябва време. 
Какво може да се направи, за да се аклиматизираме? 
На първо място- да се изкачваме постепенно и да избягваме преумора. Друго много важно нещо е да се пият достатъчно течности, защото кръвта се сгъстява. Ако не сме аклиматизирани в най-лекия случай се чувстваме по-слаби физически и ни боли глава. Често нямаме апетит, гади ни се или не можем да спим добре. Измръзва се по-лесно. Тези неща отшумяват, когато престоим ден- два...три на същата височина или пък слезем по-ниско. Могат да се получат усложнения, които налагат да слезем възможно най-бързо на височината, на която за последно сме били здрави или дори по-ниско.
Това най- често са начални симптоми на белодробен оток -затруднено дишане, дори когато се намираме в покой, и кашлица. Сухата кашлица се среща често във високата планина  и обикновено не е симптом на белодробен оток. Но с развитието му се появяват хъркащо дишане, свирещи хрипове, мъчителна кашлица с пенести храчки, примесени с кръв. Обикновено се случва през нощта. Принципно симптомите на височинна болест се усещат не веднага, а 6-12 часа след като сме се качили на по-високо, т.е. през нощта и на другия ден. Белодробният оток завършва със смърт, когато се диагностицира неправилно и не се вземат мерки за слизане, или пък просто това не е възможно. Добре е пострадалият да не полага физически усилия и да е добре облечен, защото хипотермията повишава артериалното налягане в белите дробове и влошава нещата. 

"Опиянението" не е уважителна причина за производствени аварии.
Така е и с височинната болест,
просто трябва да се аклиматизираме като хората.
Т.е. не "Като хората", а "Както трябва".

Мозъчният оток е по-опасно, но по-рядко срещано усложнение. Първоначално се появяват затруднения човек да се движи в права линия (добър тест е да се пробва на пети) и в рамките на дванадесетина часа (много по-бързо, отколкото при белодробен оток) се стига до силно главоболие, повръщане, неадекватност, сънливост, кома и смърт. Човек, който не може да върви в права линия трябва незабавно да слиза надолу с придружител.
За това какви лекарства трябва да се носят на височина и в какви дозировки се ползват е хубаво всеки да говори с лекар, а не да го прочете в някакъв пътепис.

Аклиматизацията

Напред-назад и пак напред към Лагер 1

 Хората се аклиматизират с различна скорост. Например има такива, които могат да се качат без аклиматизация на връх като Монблан, а на други им трябват няколко нощи на 4000 м. За себе си знам, че след една нощувка мога да се кача без проблем, а без нея ще ми бъде много неприятно. Мисля, че това е в рамките на нормалното.
Когато става въпрос за седемхилядници не говорим за комфорт, а за нещо жизнено важно. Не можеш да си позволиш да не си в кондиция дори да слезеш сам, или пък да си легнеш и да не се събудиш на сутринта, както се случва нерядко.
Очаквах, че ще мога да съм на върха след около две седмици. Оказа се доста точно предположение, качих се на петнадесетия ден от пристигането ни в Базов лагер. 
Иван обаче се аклиматизираше по-бързо и се качи на деветия ден, ако не се лъжа. 

По ледника към Лагер 1

И така, предстоеше ни едно аклиматизационно изкачване. Идеята беше да преспим веднъж в трети лагер. Тръгнахме още на следващия ден. Може би беше прибързано, но и тримата се чувствахме добре. Раниците ни бяха по двадесетина килограма. Преходът до Лагер 1 е само с 200 м денивелация, девет километра по ледник. Беше много топло. Малко преди лагера започна да ми става лошо и да изоставам. Иван беше дръпнал напред, казах на Борис да не ме чака. Един от руснаците ме застигна и ми помогна с раницата при пресичането на двете реки, които течаха по ледника. Когато пристигнахме човекът изгледа Борис и Иван накриво и не ги поздрави, Иван пък изглежда се обиди от това. 

Лагер 1

На мен ми ставаше все по-лошо и започнах да повръщам. Направих грешка, че не тръгнах към Базов лагер веднага, а останах за през нощта. Надявах се, че ще се оправя, но въпреки хапчетата, които взех, повръщането не спираше, не можех да пия никакви течности и на сутринта се бях обезводнила съвсем. 
Времето на другия ден беше лошо и валеше сняг. Борис си беше тръгнал надолу още в ранната сутрин, а Иван чакаше, защото се надяваше, че времето ще се оправи. Аз също тръгнах да слизам с почти празна раница, но ми беше лошо и ставаше бавно. Бяхме заедно с двама немци, много свестни хора. Единият от тях ме убеди да му дам раницата си. На половин час път от Базовия лагер има друг лагер, където бяхме спрели да починем, когато се появи една голяма група- клиенти, водачи и Иван. Един от водачите, Федя, реши да ми направи инжекция с дексметазон. Ползва се за мозъчен отток и съответно не ми помогна. 

Палатката в Базов лагер

Оправих се, когато лекарят на нашия лагер ми направи инжекция против повръщане, за съжаление забравих каква. 
И така реших да остана в Базовия лагер докато не почувствам, че ще мога безпроблемно да се кача на 6000 м. 
Иван и Борис отново заминаха на аклиматизация на следващия ден.
Не ми беше приятно, че групата ни се разпадна, но нямаше какво да направя. Притеснявах се за тях, защото подозирах, че ще оплескат нещата с аклиматизацията- Иван бързаше да се качи на Тенгри, защото искаше да има време да пробва и Победа. Притеснявах се и за себе си, защото сега трябваше да си правя и аклиматизацията, и изкачването сама. 

Разхождайки се из лагера забелязах Дьома, един момък, който работеше в кухнята, да се набира на лоста. Не се чувствах зле физически и бях любопитна колко пъти ще успея аз- принципно мога десетина пъти. И изненада- увиснах като мокър парцал. Дьома прихна да се смее. 
ОК, имам 20 дни. Ще тръгна на аклиматизационно изкачване след като успея да направя седем.  
И така последваха пет дни почивка...

Тенгри, сниман от Базов лагер

Не ми беше скучно. Когато времето беше хубаво обичах да сядам на една пейка и да гледам Тенгри. Отначало го гледах със страх и си представях как нещата биха могли да се объркат. След два дни забелязах, че си представям как всичко е наред, качвам се и слизам. На петия ден се хванах, че гледам върха и не мисля за абсолютно нищо. Успях да направя и заветните седем набирания. Според прогнозата следваха няколко дни хубаво време. Тръгвам!
Междувременно Борис и Иван се бяха върнали. 

Победа, сниман от Базов лагер

Борис си тръгваше, защото беше получил мозъчен оток. За щастие един от алпинистите го беше забелязал в ранен стадии и му беше обяснил какво е това и че трябва да слизат веднага. Никой не го беше придружил, но беше успял да слезе. Прехвърли правото си да се храни в Базов лагер на Иван и отиде да кара колело.
Гласяхме се да тръгнем нагоре- аз на аклиматизация, а Иван на опит за изкачване. Минавайки покрай палатката на шефа на лагера обаче се заформи драма. Човекът настояваше да не се делим, а пък Иван искаше да пропусне втори лагер и да спи на трети. Аз нямах нищо против, но Дима настояваше, че това е абсолютно безобразие. В крайна сметка се наложи Иван да обещае, че няма да се дели от мен. След като тръгнахме му казах, че аз не съм обещавала не се деля от него, така че е свободен да върви на... нещо в смисъла на "където си иска". 
За тази нощ целта ни беше обща- Лагер 1.

Бутилката и Лагер 2

Станахме в три през нощта и тръгнахме в четири. Около два часа набирахме височина по 30-градусов снежен склон. Беше започнало да просветлява, когато се появиха първите цепнатини в леда. 

Краят на Бутилката, снимката е правена на слизане от върха.
(Нямам снимки от най-интересните участъци.
Или бях там посред нощ, или не беше подходящо за снимане.)

Иван започна да ме изчаква и да ме псува и обижда, понеже вървях по-бавно от него. Беше важно да минем възможно най-бързо заради камъните, които падаха постоянно и риска от лавини. Темпото не беше лошо (качихме се за шест часа, което се смята за нормално). Просто не можех по-бързо. И двамата носехме по двадесетина килограма, но за мен това беше все още аклиматизация, а за него опит за изкачване. Казах му, че и за двамата ще е по-добре да ме изчака в Лагер 2, но той отказа. Така излишно беше изложен на риск с около половин час повече, а пък аз трябваше да полагам допълнителни усилия да не обръщам внимание на гнева му, който към края на Бутилката беше прераснал в истерия.

Снимка от аклиматизацията на Иван и Борис.
Борис пристига в Лагер 2

Стигнахме Лагер 2 и се захванахме да топим сняг за да си направим чай, след това си легнах и  поспах за около час. Събуди ме шум от лавина- нещо обичайно там. В първия момент си помислих, че сънувам. Слънцето беше започнало да огрява склоновете на Чапаев и сякаш на игра буташе камъни, които политаха като птици и шумно кацаха в Бутилката, където пък бяха финландците, с които бяхме тръгнали сутринта. Двама от тях се появиха малко след това, третият се беше върнал. Не изглеждаха впечатлени от случилото се. 
Иван ми заяви важно, че ме поверява на тях и тръгна към Лагер 3. Ухилих се до уши от щастие, че ми се маха от главата.
Не му се сърдех. И двамата си бяхме виновни, че сме тръгнали заедно на такова място без да се познаваме добре.
Ударих го на спане. Не ми беше лошо.
На другата сутрин видях, че финландците са заминали на някъде- надолу, както разбрах после. Бяха се качили на Ленин преди седмица, но сега не движеха добре.
Реших да не рискувам с нощувка на Лагер 3 и се разходих до там и обратно без багаж. Разболяването ми на Лагер 1, причинено не от голяма промяна във височината (разликата между Базов и първи лагер е едва 150 м), а от твърде голямото за мен натоварване, ми беше за урок. В лагера нямаше никой, нямах и радиостанция (дадоха ни, но беше в Иван) и не биваше да ми става зле. Имах шанс да се кача и без аклиматизационна нощувка на Лагер 3, но задължително трябваше да приспя на втори и при изкачването. 

Лагер 2

Върнах се на Лагер 2 към обяд и що да видя- откъм Бутилката идват трима души. От далеч се чуваше как се псуват на сръбски. Прибрах се в палатката за да не преча на разговора. Единият искаше да спят тук, както били планирали. На втория му беше лошо и искаше да слиза. Третият пък искаше да иде в трети лагер, не разбрах защо. 
Не ми се слушаха крясъци и се зачетох в " Золотой телёнок". Носех си електронна книга- много полезна вещ. Тежи малко повече от мобилен телефон, събира десетки нормални книги и най-важното- рискът да направиш някаква тъпотия, защото ти е скучно, намалява значително.
Един от сърбите се разкрещя много силно и привлече вниманието ми: "Е какво сега, ще се разцепим трима души на три страни като всичките славянски народи?!" "Да"- отвърнаха другите. Речено- сторено.

Излязох от палатката и започнах да си правя спагети. Скъпата ми пиезозапалка не работеше тук, но от "третия вид" ме бяха предупредили за това и ми бяха дали няколко кутийки кибрит. Сърбинът също тръгна да си пали примуса, но си нямаше кибрит. Спомена около 30 пъти думата "пичка", след това дойде при мен, погледна кибрита ми с влажен поглед и каза: "С пички йест?" 
От известно време се чувствах като в Страната на Чудесата и нищо не ме изненадваше.
Не вървеше да му дам кибрит без пички и да не му обясня защо, тъй че казах: "С пички нет, толка с Ленином и с Красной плошаде." Човекът се постъписа малко, но взе кибрита с Ленин и побърза да го замъкне в палатката си. За мен остава Червеният площад, пак добре.
Едва след време разбрах, че "спички" значело кибрит. 

Лавина от Победа

Започна да вали сняг, което беше притеснително. В Бутилката постоянно падаха камъни, дори през нощта, а сега и повишеният риск от лавина! Наистина за двадесетина минути можеше да се мине най-опасната част, беше стръмно слизане. Бях решила да останала на втори лагер още една нощ (падаше се трета), за да се аклиматизирам по-добре, но ако не спреше да трупа на парцали щях да загазя. 
При много нов сняг лавини падаха не само в Бутилката от Чапаев, а и по целия кулоар между Лагер 1 и Лагер 2 от Тенгри. Всички го знаеха и може би нямаше да има пъртина между първи и Базов лагер. Нямаше да се виждат цепнатините по ледника, а и щеше да ми отнеме много часове, за да си я направя сама.
Рано сутринта скокнах, подпявайки си песничката за Шаро и първия сняг, оставих в палатката почти всичко, което носех- главно храна и газ- и си плюх на петите. След няколко часа бях на сигурно място в Базов лагер. Аклиматизацията успешна. До тук добре.

Изкачването 

Очаквах, че след като се справя успешно с аклиматизацията лекарят и шефът на лагера ще престанат да ми натякват, че работят там от 20 години и никога не са виждали някой с моето телосложение да се качи на Тенгри. Но не се случи нищо такова- те продължаваха да държат на своето, което признавам ми действаше потискащо.

Хора и хора

Евгений

В лагера имаше един странен тип, който за разлика от всички останали твърдеше, че върховете не го интересували и е тук на почивка. 
Всъщност нищо не го интересуваше- закъсняваше си за закуската, не обръщаше никакво внимание на въпросите тип: "Какъв си ти, бе?", нито дори на това, че негови близки приятели се канят почти със сигурност да се самоубият. "Те знаят какво правят"- казваше. Много хора му се подиграваха зад гърба. Никой не вярваше, че този човек ще си направи труда да се катери.
Може би точно заради това Дима Греков с типичния си маниер ме изкомандва да го попитам дали не иска да идем на Тенгри заедно. 
Но Дима не знаеше нещо, което аз безпогрешно усещах-  причината Евгений да казва, че е тук на почивка беше, че можеше да се качи на Тенгри без да си дава зор. Така че идеята ми хареса.
Той се канеше да тръгне нагоре на следващия ден. Попитах го дали е съгласен да ида с него. Не се изненада ни най-малко, не ме попита нищо, просто каза: "Добре, тръгваме утре в 10."
В лагера цъфнаха тримата, които бяха на Победа по Абалаков.  Зарадвах се да ги видя живи, но те бяха много кисели: 
 -Снегът е отвратителен, не може да се работи така, ..........!!! 
 -Е, добре че не сте попаднали на лавина- опитах се да кажа нещо хубаво аз. 
 -Напротив, попаднахме.

Тенгри, сниман от Базов лагер

Отказваха се от Абалаков и искаха да се аклиматизират някъде, а след това да идат на Победа по класическия. Е, тук вече можех да им помогна.
 -Спане на 6400 е добра аклиматизация за Победа, нали? Защо не вземете тази палатка, преспете на Лагер 4 на Тенгри и я оставете там.
 -Добре!- отговориха те почти в един глас. 
Евгений дойде и каза, че могат да вземат неговата палатка от втори лагер и да я преместят на четвърти. 
Появи се и Иван, който беше успял да се качи на Тенгри. Пръстите на краката му бяха измръзнали, но не като за рязане- щеше да се оправи за месец. Изглеждаше доволен.
Щастлив ден за всички. 
Всъщност не- за Победа по Абалаков тръгна Пашата. Не взе радиостанция, защото не държеше на това, а и нямаше право. Там не дават радиостанции на хората, катерещи сами и ги наричат "дълбайоби".  (Думата се употребява и за хора в група, които обаче не са в състояние да се оправят сами, а занимават и околните с проблемите си. Клиентите не са дълбайоби, а някаква друга думичка, която означаваше "обелка от семка").
Паша се беше качвал на Победа и преди, но по класическия. 
Не го видяхме повече.  Имаше детенце на три месеца.

На разходка около Базов лагер

 Сутринта преди тръгването сънувах един от онези сънища, в които осъзнаваш, че спиш и си избираш какво искаш да видиш. Въпреки това се учудих от появата на един човек, когото не бях сънувала от години. Не го познавах в реалния живот. По принцип обичахме да решаваме задачи по физика и математика, не се интересуваше от нищо друго. Често измисляше много странни решения. Когато се събудех ги разписвах с часове, за да се уверя, че са верни.
Днес обаче го сънувах как влиза в палатката и казва: "Взимай всичката храна и всичката газ. Няма значение колко тежи. Напълни си джобовете с бонбони и не ги давай на никого без бой!" "Трябва да съм луда, за да направя това"- помислих си. Събудих се и го направих.

Стигнахме в Лагер 1 за около три часа, нищо особено. 

Ледникът

Там обаче видях нещо много особено- едни от клиентите, иранец, ровеше из палатките и събираше храна. Попитах го какво прави. "Ами какво да направя, нямам толкова пари като вас и не мога да си платя да ми носят всичката храна." Усетих как ръката ми се надигна сама и за миг помислих, че ще го удари по носа, но някак си успях да я спра. Казахме му да върне храната от където я е взел...

Към Лагер 2

Обичайното ставане в три сутринта. Трябваше да стигнем Лагер 2 преди слънцето да е огряло Чапаев и да е събудило каменопадите. 
Чувствах се страхотно. Вървяхме с доста добро темпо. В Бутилката имах усещането, че сънят, в който знаеш, че сънуваш и решаваш какво да се случва продължава и е достатъчно да не си представям падащи камъни, за да не се случи това в действителност. Нелепо, но ми помагаше да се чувствам спокойна. Е, не толкова спокойна, че да не се изюркам колкото ми държат дробовете и краката в най-опасната част. "Давай нагоре, ако можеш по-бързо"- подкрепи ме Евгений.  След Бутилката застанах на безопасно място и го наблюдавах как пристига. Той също побърза и не съм го чакала повече от 10 минути. 
Не го направих от страх, просто прецених, че така е по-добре. Колкото по-малка е вероятността нещо да удари мен, толкова по-вероятно е да мога да помогна, ако нещо удари него. Освен това ми беше познато отвратителното усещане, че някой се излага на допълнителен риск заради това, че аз не успявам да вървя по-бързо.
Стигнахме в Лагер 2 в 8:30. С час и половина по-бързо от миналия път е, аклиматизацията си е казала думата. 

Пикелчето Мекият (кръстиха го така, защото беше алуминиево).
Беше ми спасявало живота и си го обичах много.

Там обаче заварих много неприятна изненада- някой беше изхвърлил на снега чувала с храната и газта, който бях оставила в палатката. Това както и да е, но липсваше почти цялата храна и газ, както и пикелът ми и височинният челник. Челникът дори не беше мой, ще трябва да купувам нов на Николай.
"Няма да ни попречи"- каза невъзмутимо Евгений- "Имаме си достатъчно запаси, няма да се подхлъзваш и няма да катерим на тъмно". "Чудесен план!"- казах аз, вече по-весело.
Преспахме една нощ и в Лагер 2. 

Лагер 3, сниман от премката

Лагер 3

До Лагер 3 се стига за три- четири... пет часа. През повечето време е доста полегат склон, стръмно става малко преди лагера. 
Всъщност има няколко места, на които се опъват палатки. Едното е на петдесетина метра под седловината между Тенгри и Чапаев. Защитено е от поривистите северни ветрове, за разлика от самата премка, където някои хора също опъват палатки. 
Третият вариант важи само за северния маршрут- в ледена пещера или пък на палатка 150 по-високо от седловината, по склона на връх Чапаев. 
Иван ми беше казал, че горе има половин бутилка газ и малко храна. Този път не бях изненадана от липсата им.

Евгений на Лагер 3

Времето на следващия ден беше лошо, така че прекарахме две нощи на Лагер 3.
Както вече споменах в началото, много хора правят грешката да не изнесат достатъчно храна и газ до лагерите. Често се налага изчакване на хубаво време, а това може да продължи няколко дни. Понякога хората се чувстват добре на самия лагер, но не са достатъчно аклиматизирани, за да тръгнат нагоре и няколко дни престой биха им се отразили добре. (Написаното не важи за щурмови лагери на осемхилядници.)
В Базовия лагер разказваха за двама души, мъж и жена, които миналата година прекарали на Лагер 3 няколко дни. Първия ден им било лошо и на двамата (но явно все пак не толкова, че да налага слизане). На втория били добре, качили се на 6400, станало им лошо и слезли до Лагер 3. На следващия ден отново се качили до 6400, този път само на жената и станало лошо. Накрая успели.
Денивелацията до върха е над километър, което е проблем. 

Връх Чапаев и Победа на заден план

Човек трябва да има наистина добра аклиматизация, за да може да се качи и да слезе в рамките на деня, което е нормалното.  Има хора, които поемат риска (или пък просто не разбират нищо) и не се връщат, докато не се качат. Имало е случаи, в които това е продължавало цяло денонощие. Изтощително е, много хора са заспивали по въжетата при такива продължителни изкачвания. А да ти измръзнат пръстите се счита за нормално.

Не вярвах, че ще успея да катеря достатъчно бързо, за да сляза в рамките на деня и да не си създам "драматична ситуация". Заради това подкокоросах руснаците да си направят аклиматизацията за Победа с нощувка на Лагер 4 и да оставят палатката. 
На втория ден от престоя ни в Лагер 3 те слязоха отгоре и казаха, че палатката е малаток (чук). Трябваше да го видя с очите си, за да разбера какво означава това...

Към Лагер 4

Ден пети от изкачването. Хубаво време, хубави гледки. Не сме имали проблеми.
Останахме без съд за вода. Преди Лагер 3 Евгений изпусна шишето си и то падна някъде на Южен Иналчек в Киргизстан, а сега изпусна и моя термос,  който пък падна на Северен Иналчек в Казахстан. Това никак не го смути, естествено.

Западният ръб на Тенгри

Срещнахме един човек, който слизаше надолу. Каза, че се бил отказал на 6600, а партньорът му продължил нагоре. Обичайните въпроси- как си, как е маршрута, от къде си... "От България"- каза Борислав.  "Интересна държава"- казах аз, вече на български. 
Не знаех, че на Северен Иналчек има други българи освен Милена. Новините за нея обаче не бяха добри- кашляла е много лошо и е слязла с хеликоптер в Каркара, за да се лекува.
Някои от парапетите по Западния ръб бяха в лошо състояние, други бяха почти нови въжета. 
Мислех си за изчезналите челник и пикел. Дали е бил някой, който е искал да ги използва, или пък някой от комплексарите ги е взел, за да не мога да се кача? Или пък Тангра иска да ми покаже, че не ми е приятел- помислих си на шега. 
Малко след този размисъл забелязах в краката си парченце ластик. Вдигнах го от снега- оказа се мъничък пецелски челник, от онези, които работят с кръгли часовникарски батерии. Светеше, поне доколкото това е възможно за тези челници. Зарадвах се, че съм си намерила нещо, което свети, но не вярвах, че може да ми послужи.
Стигнахме до заветната площадка на Лагер 4. Представях си я по-голяма. Имаше място за две или три палатки. Нашата беше вързана повече от добре- на десетки места. Бяха сложили две меки клеми и ги бяха размазали с чук така, че нямаха вадене. Това значело "малаток", значи.
Правеха впечатление многото паметни плочи. Повечето бяха на момчета между 20 и 25 години, загинали на ръба от изтощение. Бяха монтирани на десетина метрова отвесна стеничка, през която минаваше маршрута. Сякаш казваха: "Връщай се, ако не си сигурен, че ще можеш да слезеш". Много хора наистина се връщаха.

Кенче бира гледа залеза на Лагер 4

По едно време от върха слязоха някакви руснаци, бръкнаха под един камък и извадиха две кенчета бира. "За това трябва да се ходи на Тенгри, а не на море"- каза единият- "Оставяш си бирата и я намираш студена".
Ние естествено не си носехме бира и както винаги трябваше да си топим сняг и да пием чай. 
Малко преди залез се чу, че вън ходи някой. Сигурно беше Младен, партньорът на Борислав. Викнах на български:  "Ей, ти вънка, искаш ли чай и бонбони?" Човекът отвори ципа на палатката и ни изгледа с най-изненадания поглед, който бях виждала. Може би не най-изненадания, но със сигурност влизаше в Топ 5. Благодари за чая и продължи надолу. 
Не ми се ядяха обичайните спагети с кашкавал, но какво ми се яде...? Сланина. Странно, по принцип не я обичам. Евгений беше споменал, че носи и го попитах дали му е останала някаква. Хлъцнах, когато извади от раницата си двукилограмово парче. 
Разказа ми за някакъв руски треньор, който забранил на алпинистите да носят сланина, защото била нездравословна. Но се оказало, че на върха се качили само тези, които не го били послушали. От тогава в руските учебници по височинен алпинизъм пише: "Да се носи сланина". 

There's somethin' wrong with the world today
I don't know what it is
Something's wrong with our eyes
We're seeing things in a different way
And God knows it ain't His
It sure ain't no surprise
We're livin' on the edge.

Иранците

Време за радиосеанс. Първо всички слушахме какво имат да ни казват от Базов лагер, а след това един след друг говореха хората, при които имаше нещо ново. Мълчаливият Евгений се обаждаше всеки път и казваше в кой лагер сме и че сме добре. Явно от Базовия лагер намираха това, че сме добре за любопитно и никога не го спираха да говори, както правеха с останалите. 

Лоши новини - от Базов лагер Северен Иналчек питаха има ли хора в Лагер 4 и могат ли да помогнат. Двама иранци се били обадили преди малко, че вървят в посока нагоре и не били послушали заповедта да сменят посоката. Времето беше започнало да се разваля. От Северен Иналчек смятаха, че вероятността тези хора да оживеят е почти нулева. Може ли някой да тръгне нагоре и да ги посрещне?  
"В Лагер 4 сме само аз и Кристина"- отговори лаконично Евгений. 
Едва ли славата ни беше стигнала до Северен Иналчек, прескачайки Тенгри, така че нямаше как хората да знаят кои са тези "Аз и Кристина". Но дали защото бяхме само двама, или защото чуха женско име, просто казаха: "Стойте в лагера! Не тръгвайте! Край."

 Връх Чапаев и премката.  

Небето беше ясно, но вятърът беше станал много силен. Палатката, руска на Red Fox, се държеше много добре. Учудвах се, че рейките не се огъват. Гореше примус и термометърът показваше минус десет. 
С нищо не можехме да им бъдем полезни. Не мисля, че щяхме да стигнем далеч в това време. Дори да стигнем, това щеше да отнеме много часове- те бяха почти на върха. Намерим ли ги беше изключено да ги носим. Дори не можехме да им занесем нещо топло за пиене, понеже вече нямахме термос. 
Ако можеха да вървят сами надолу щяха да дойдат. 
Базов лагер нямаше връзка с тях. 
В палатката светеше челник, но щяха да го видят едва когато слязат до площадката. 
Взех малкото челниче, което бях намерила и излязох навън. Намерих му място, от което се виждаха следващите няколкостотин метра от ръба. Насочих го натам. Щяха да видят светлината отдалеч и сигурно щеше да им се стори близо. Няма да се предадат, ако спасението е близо.

Победа

Часовете минаваха. Дремехме в чувалите- дойдеха ли иранците, край със съня. 
Евгений беше тъжен, защото по време на радиосеанса освен за иранците стана въпрос и за това, че от няколко дни оглеждат с телескопа ръба Абалаков на Победа, но не са виждали Пашата. "Няма и да го видят"- каза Евгений.
Три след полунощ. Навън се чу тракане на инвентар, ципът се отвори и в палатката надникна човек с празен поглед. След него още един. Живи са!
Влязоха вътре. Не можеха да говорят. Посочих на единия примуса, за да ми го подаде, а той ми зяпна пръста. Бяха облечени много добре- приличаха на космонавти. А когато се свестиха започнаха да се държат като марсианци. 
Трепереха неконтролируемо, така че им дадохме чувалите си. Бяха се обезводнили, изпиха невероятни количества чай. Хвалеха се, че са се качили на върха и недоумяваха, защо не им се възхищаваме. Повтаряха го постоянно, докато Евгений не се сети да им каже "Браво". 
Открих още едно предимство на сланината- иранците не я ядяха.
Изкарахме една безсънна нощ без чували. Бяхме си облекли пухените дрехи. 

Напоследък все повече хора имат проблем с ирански експедиции. Правителство им насърчава височинния алпинизъм и финансира хора, част от които дори не са планинари. Те са амбициозни и неопитни. 
Успешните изкачвания на високи върхове при тях са изключително редки и осъществилите ги се превръщат в герои. Гордеят се със сънародниците си, загинали в планините.
Със смях са ми разказвали за група от петдесетина иранци, тръгнали за Ленин (връх, на който се качват около 2/3 от хората- често и такива, за които това е първи седемхилядник). Само един успява да се качи с цената на тежки измръзвания, двама умират, а останалите петдесет шумно отпразнували  успешната експедиция в Базовия лагер.
Сигурно има и нормални ирански алпинисти, които съжаляват за поведението на сънародниците си. Жал ми е и за тях, и за многото им жертви в планините, които дори не са разбрали  какъв риск поемат с действията си.
Доколкото разбрах после иранците, които спасихме, са били първите, които са успели да се качат на Тенгри. Нищо чудно, че са били на седмото небе.

На сутринта бързахме, за да тръгнем към върха, но всичко ставаше ужасно туткаво. 
Направихме чай, нахранихме ги, дори се наложи да обуем единия, а след това и да му сложим котките. 
Най- накрая бяха готови и тръгнаха надолу гордо усмихнати. Не ни благодариха. 

Първи опит за изкачване- 6700, кръгом и напред

Ръцете и краката ни мръзнеха още когато тръгнахме от лагера. Движех се колкото се може по-бързо, за да се стопля, но пръстите на краката ми ме боляха все по-жестоко. Ръцете ми се стопляха от набирането на самохвата.

Евгений се движеше на петдесетина метра зад мен. 
Защо мръзна толкова? Не изпихме достатъчно течности, или не съм  добре аклиматизирана? 
6600. Болката ставаше все по-силна. Няма значение, щом усещам нещо всичко е наред.

Хан Тенгри

 Отдолу идваше някакъв човек.   Застигна ме просто ненормално бързо. Бях на десетина метра от закрепването на един от парапетите и беше въпрос на много малко време да стигна и да го пропусна да мине. Но на него явно не му се чакаше 30 секунди, откачи самохвата си от въжето и се изкатери покрай мен без да гледа къде стъпва, като котка. Уплаших се, че ще се пребие. На какъв се прави, на Денис Урубко, тръгнал за нов скоростен рекорд на Тенгри? И  викнах ядосано: "Какво правиш бе, добре ли си?" Човекът се спря и ме загледа. "Да. Ти как си?"  А, ама това наистина беше Денис Урубко.  Само че както обясни не беше тръгнал за скоростен рекорд, а за да спи на върха, понеже трябвало да се аклиматизира за някакъв нов маршрут на Победа. Покани ме на чай на върха.
Хубаво, но от един момент нататък спрях да усещам пръстите си. Приятно усещане, но с неприятни последствия. Не, няма да остана без пръсти на краката, за да се кача на Тенгри и да пия там чай с Денис Урубко. Ще се опитам да се кача отново на другия ден.
Махнах самохвата, направих протриващ на карабинера и след два рапела стигнах до Евгений. Похвали ми се, че краката му просто го болели, но не си усещал ръцете. Беж надолу! Утре пак.

Върхът!

Евгений не си служеше добре с пръстите си, но щеше да се оправи за няколко дни.
Вечерта преди изкачването от Базов лагер казаха, че към Тян Шан идва циклон. С Евгений се спогледахме. Още не се беше случвало да познаят какво ще бъде времето. (Горкичките немци се бяха научили да питат на руски "Какво ще бъде времето утре?", но най-често получаваха отговор: "Утре ще видим").

Снимка на Иван, когато той се качва на Тенгри.
Когато се качих аз знамето липсваше.

"Мисля, че времето утре ще е страхотно" - казах аз. "Добре"- съгласи се Евгений.
На другия ден станахме към осем, закусихме хубаво и си приказвахме, докато слънцето не огря палатката- беше станало 9:30. 
Не духаше никакъв вятър и беше слънчево. Не сме бързали, не ни е било лошо. Катерехме се нагоре и си приказвахме за отношенията между Русия и Украйна, все едно се разхождахме в парка. Малко преди върха Евгений избърза напред. Аз се спирах по-често и се любувах на красивата планина. По принцип се любувам на планината вървейки, но на тази височина въздухът не достига.
Двадесет минути преди да стигнем върха Дима се обадил по радиостанцията и казал на Евгений да ми кажел да се връщам обратно. "Добре, ще я изчакам на върха и ще и кажа"- отговорил той. 

Аз на Тенгри 04.08.2011

Изчака ме на няколко метра преди върха и стигнахме до кръста заедно. Наляво Казахстан, надясно Киргизстан, напред Китай, а нагоре само небето. През последните седмици свикнах над мен да има планини, а сега бяха под мен. Странна гледка. 
Помолих Евгений да ме снима- почти никой нямаше да ми повярва, че съм се качила, ако не покажа снимка. Всъщност това ни най-малко не ме интересуваше тогава, но знаех, че ще ме заинтересува после. Не е приятно да не ти вярват. 
Снима ме и каза, че апаратът няма батерии и нищо не се е получило. Когато я видях след време беше приятна изненада.
Слязохме в лагера малко преди залез и доволни си направихме чай.

На следващия ден слязохме в Лагер 2, а на по-следващия в Базов лагер. 

В Лагер 2 вече нямахме храна и газ- кражбата все пак ни навреди.
За мен беше много неприятно, Евгений не го усети, или поне не го показа. 
Тогава си помислих каква съм "Кифла в космоса" и как ако сега започне да вали сняг и останем блокирани заради  лавините в Бутилката до ден-два ще започна да се изкушавам да взема храна и газ, които не са наши. Не знам дали бих го направила и не искам да разбирам. 
Бяха ми останали няколко бонбона, от които Евгений категорично отказваше да си вземе. 
Никой в лагера не призна да е бедствал и да е взел нещо чуждо, така че предполагам ставаше въпрос просто за егоизъм и тотална липса на морал. 
Иранецът, който крадеше храна на Лагер 1 не се беше качвал на лагери 2 и 3. Който го е направил е разчитал, че няма да има последствия, защото няма да е ясно кой е- по маршрута има около 50 души от два различни лагера.

Ледникът. Реките бяха станали много големи.
Беше трудно да се прескачат с тежка раница.

Стигайки Базов лагер въздъхнах с облекчение, че всичко е свършило добре. 
Бях гладна- бях станала 40 килограма.
Първата ми работа беше да си платя, за да ме включат в обяда. Чакайки пред столовата  се появи човекът, който разправяше, че ще стане влак, ако се кача. Понечих да се дръпна, за да му спестя неудобството. Той обаче си помисли, че съм от тези, които се опитват да се намъкнат в столовата без пари и се развика: 
-Какво търсиш тук, какво чакаш?
-Влака.

Епилог

Ами както пишеше във "Война и мир" - влаковете идват точно навреме за тези, които знаят къде да ги чакат. Този влак не правеше изключение, обаче разбрах, че не ми е в посоката и отидох да чакам на друго място. Моят не закъсня.

Благодаря на Евгений за чудесното изживяване. (След като си тръгнах той се качи и на Победа. Оказа се, че се е качвал и на Комунизъм, Корженевска и Ленин, така че за ужас на фукльовците в лагера стана "Снежен барс").
Благодаря на Николай Петков за всичко, на което ме е научил, както и за екипировката, която ми даде. И за това, че беше единствения човек, който разбираше за какво става въпрос и все пак смяташе, че ще се кача. 
Благодаря и на Иван, защото нямаше да ми хрумне да ида на това място сама.
Снимки номер 1, 6, 9, 15, 16, 17, 20, 22, 25, 29, 30, 31, 33, 34, 35, 40, 43, 44, 45, 46 и 48 са негови.

Благодаря на всички, които ме подкрепяха!