И...май ще кажа нещта, които няма да се харесат на много хора. А са си обикновени детски спомени.
Когато се е започнало не съм имала и три години и не го помня. Помня обаче как пътувахме с баба ми във влака за Варна лятото след това. И добре помня името "гара Попово". Слушахме го цяла нощ, и на сутринта също.
Из влака се разхождаха мъже с автомати, навън също. Баба ми ми стискаше за ръката и ме умоляваше да не ги питам нищо.
Затова започнах да разпитвам хората в купето. Казаха, че ни били пазели от турците. Защо? Били сме убили някакво момиченце, малко по-малко от мен сега.
Познавах, когато хората лъжат. Да, казаното беше истината, но съвсем не цялата. Усещах вината в гласа им. И страха им от чуждия багаж. И признателността им към сапьорите, които го изнесоха. (После се надувах пред другите деца що за професия знам).
Страх ме беше. Надявах се хората с автоматите да успеят да ни опазят. Но се чудех дали го заслужаваме- знаех, че сме направили нещо ужасно.
Минаха седем години. През тях научих за Турското робство, както и "Аз съм българче" наизуст. Почти забравих какво се случи във влака, помнех само страха.
Озовах се на моя си лична мисия в Кърджали...наглед странна. Родителите ми като да се бяха наговорили да ми говорят, че не съм човек (а не са си говорили със сигурност). Първо поживях няколко седмици с майка ми и тя ме изгони с тези думи. После почти година с баща ми и семейството му, те твърдяха същото. Щяха да ме изгонят, ако не им докажа, че съм.
Затова отидох в Кърджали да направя това, което смятах, че един човек трябва да може да прави: да си намери работа, да подари с парите нещо хубаво на близките си и да се научи да плува сам.
Да, ама винаги съм си била шубе и не тръгнах да се уча на някое тихо местенце в язовир Студен кладенец, а в басейна на хотел Арпезус (влизайки през оградата, за да имам повече пари за подаръци). Тамън да реша, че плувам достатъчно за човек, и някакво момче ми скочи върху главата. Извади ме веднага и избяга - сигурно си е мислил, че няма как да съм сама и ще си изяде боя.
Видях кръвта в басейна, кръв по ръката ми, когато пипнах веждата си. Някой покрай мен изкрещя, че това трябва да се шие, но като се обърнах по посока на шума видях само хора, които ме гледаха уплашено, но стояха настрани. Ами облякох си тениската, не успях да си намеря обувките и излязох. Охраната ме пропусна без да ме попита нищо, въпреки опасенията ми, че могат да поискат да ми видят билета.
Тръгнах по улицата, едва успях да науча коя е посоката към болницата. Помня, че една жена ми подаде салфетка, всички други се дръпваха настрани.
"Не ми се получава с това да съм човек" помислих си. Изведнъж до мен спря кола, един човек ми каза: "Идвай с нас да те караме в болницата!" и ме метна на задната седалка без да чака въпроси. Закараха ме те, другият дори даде пари на жената, която трябваше да ме шие. Аз вече съвсем се бях замаяла, едва ли бях загубила толкова кръв, но може би да.
Хората бяха турци. И аз, със всичкия си акъл, ги попитах: "Защо ми помогнахте?"
Човекът нито се изненада, нито се обиди. Отговори ми: "Ние помагаме на хората".
 |
| Моят си багаж, при опит да се качвам на Аконкагуа сама по Полския маршрут. Няма никаква връзка, просто ми трябваше някаква снимка :) . |
Няма коментари:
Публикуване на коментар