Траверсът на Трионите

През зимата на 2007 започнах да сънувам повтарящ се кошмар- най-различни хора, които си вървяха по разни ръбове или склонове, но изведнъж се подхлъзваха и бързо набираха скорост по снега. Гледах падането през техните очи, опитвах се да забия пикела и да спра, но не се получаваше. Разбирах, че човекът е обречен и се будех.

Трионите, гледани от Малка Мусала

Страхът в тези сънища не ме обзе наяве и продължавах да си правя зимни траверси, често и сама. Но започнах да се упражнявам в спиране с пикел и котки- естествено на не много стръмни склонове, които завършваха с равен участък.
Но уви, продължавах да сънувам хора, които се пребиват. Те падаха много по-бързо, отколкото можех да си позволя да тествам при упражненията си и просто не можех да повярвам, че при такава скорост е възможно да се спре с помощта на котки и пикел. А ако имаше начин да го видя с очите си, щях да знам, че е възможно човекът да спре и съответно можех да го сънувам как спира. Нямаше да става нужда да се будя всеки път.
"Внимавай какво си пожелаваш"- беше казал някой. Е, това не го мога.
Но пък си купих нови котки пълен автомат.

Екстремията започна рано-рано в събота.
Явор ми даде да карам. Случваше ми се за пръв път, след като взех книжка и заснеженият път София- Самоков ми се стори много вълнуващ.

     Ich warte hier
     Stirb nicht vor mir

...подпявахме си и ние с Рамщайн.
Съпътникът ми сякаш никак не се вълнуваше какво може да се случи с нас или пък с колата му и се радваше на всеки взет завой. А беше пил само кафе...
Малко съжалих, че няма как да го взема със себе си на предстоящия траверс.
Денят си продължи съвсем добре.
Сменихме си местата на Боровец (трябваше да паркираме някак си, по-възможност без да станем център на вниманието). После отидохме на състезанието по иглустроене на Чакър Войвода.
Сформирахме си отбор с Другата Мила и Попа. И понеже бях правила няколко иглута, а Явор е строителен инженер, решихме да си спретнем нещо... по-така. Четири метра в диаметър! (Шест души трудно завършват триметрово в контролното време).
Естествено не се получи. Дойдоха да ни снимат, а ние вече бяхме разбрали накъде отиват работите и бяхме почнали с бирите.
-Снимай от там!- подвикна им Явор- Да не личи, че няма покрив.
Въпрос на чест беше да си спим в каквото сме си построили. Времето беше странно топло, а високите стени пазеха от поривистия вятър. Луна, звезди, приказка.

Тръгнахме късно на другия ден, беше станало десет часа. Трудно ми беше да напусна топлата хижа и веселата компания. Май ме беше шубе от собствения ми план, а си знам, че щом е така, значи има защо.
Явор дойде с мен до Шатър и от там слезе към Боровец, а аз продължих към Мусаленския траверс.
А на Дено един вятър... Вече нямаше и следи, всички се бяха върнали. Все пак реших да се разходя до Ирачек. По едно време ме събори и си казах, че му е дошло времето новите ми котки пълен автомат да видят сняг за първи път.
Припълзях на завет, а когато станах- брей, никакъв вятър. Качих Малка Мусала по тениска. И това ако не е покана!
Часът е четири, има време да го мина по светло.
В началото не беше трудно, но не смеех да се изправям на ръба, защото вятърът духаше на пориви.
На юг бяха паднали две лавини- не основни, само горните десетина сантиметра от снега. Така става, като слънцето го поразтопи. После се вледенява и само един нов сняг му трябва.

Малко преди мястото, от което паднах

Условията по ръба никак не бяха добри. Вятърът го беше направил неузнаваем. Камъните приличаха на снежни статуи, безгрижно провесили крака над пропастта. Странна гледка.
Очевидно не прецених добре ситуацията и реших да си довърша траверса.
Бях с алуминиевия пикел. Той си е за траверси, нося такъв, защото е много по-лек.

Пикелчето Мекият и въпросните котки

Някои приятели- алпинисти никак не го харесваха и го кръстиха Мекия. Но аз се бях привързала към него и използвах само него и при тренировките си по падане.
Не исках и да си помислям, че може да падна от този ръб- надолу беше доста стръмно и пълно с камъни, на които да се удариш.
Нямах никакво усещане, че ей сега ще се случи нещо лошо.
Стана за секунда.
Десният ми крак проби кората и се изпързаля, а след него и левият. За момент погледнах къде ще падна и успях да посрещна земята с крака. Превъртях се през рамо и се затъркалях настрани. Ускорявах се много бързо, точно като в сънищата ми.
Успях да се обърна по корем, забих пикела и легнах върху него.  Скоростта падна прилично, закопах и котките. Спрях. Чак се изненадах.
Браво на Мекия! Всичко беше наред, не ме болеше нищо.

Изкатерването нагоре ми се струваше трудно, а слизането надолу трудно и освен това лавиноопасно. На тази височина склонът беше най- малко стръмен- около 60 градуса. Реших да подсека проблемните места по ръба и да се върна на него след това. Много внимавах да не се подхлъзна отново, защото този път нямаше да имам време да спра. На 2 м. под мен имаше скален праг.
Ето го и металното въже, което води към Мусала, 15 м. над мен. Това обаче се оказа проблем.
Склонът пред мен ставаше много по- стръмен, щеше да е трудно да се докопам до стабилните скали отсреща. А и те излизаха много по- високо.
И така тръгнах право нагоре по 70 градусовия склон до една 80 градусова плоча, която излизаше на 3 м. от ръба.
От тогава са изминали пет години, но все още си спомням това катерене съвсем ясно.
Минах 5-6 м по фирнования сняг и заклещих лопатката на пикела в една хубава цепка в началото на плочата. Така съм стабилна. Поогледах нещата... лоша работа.
В първите ѝ два метра нямаше нито една годна за използване от мен хватка . Че май и в следващите три.
Прокарах ръка по снега вляво от мен и той се разсипа между пръстите ми като сол... По това не могат да се бият стъпки. Разритах го, оказа се доста наслоен е се получи нещо като таван. Трябваше да си кача краката по-високо, за да не ми капват ръцете.
Още по- вляво, на един разкрач разстояние, имаше няколко оголени камъка. Стъпих на едно малко ръбче с десния си крак, изправих се и прехвърлих левия отсреща. Сега пикелът беше на нивото на кръста ми, през цялото време го държах с дясната си ръка. Около 5 минути разчиствах камъните и улея, дано намеря нещо за лява ръка. Нямаше.

Леденото езеро, гледано от Трионите

Умишлено не гледах надолу. Само че вече се налагаше. Трябваше да избера начин за слизане.
Хъм... Дясната ръка е на пикела, много ниско и в блок. Тежестта ми беше на десният крак, част от единия преден зъб на котката беше зацепил на една люспа. Левият... абе зле. И картинката между тях не беше за гледане- 50 м. почти отвес, още 100-150 м. много стръмен склон и Леденото езеро. Лявата ми ръка си беше свободна, тъй че можех да се хвана за главата.
Нямах никакво решение за продължаване нагоре, тъй че колкото и рисковано да беше оставаше само да опитам надолу. И без глезотии- сега, докато още имам сили.
Изгубих опора почти едновременно, свлякох се бързо надолу и увиснах на темляка на пикела. Краката ми останаха във въздуха. „Господи, не искам да умирам!”- изкрещях силно в мислите си.
Нямам думи за това, което последва.
Сякаш светът се обърна. Напълно забравих пропастта под мен. Цялото ми същество се насочи към ръба горе.
Сграбчих дръжката и се набрах се с две ръце, стъпих на същата люспа, освободих пикела от сигурното му място и продължих нагоре. Подпрях лявата си ръка на един объл камък. Изпънах десния си крак докрай. Пикелът се захвана и аз не знам за какво по плочата, изритах снега с левия крак, на магия намерих място за десния, изправих... С всичка сила измлатих една туфа, която беше още по-високо. Левият крак събори улея и остана да виси, десният застърга грозно по плочата. Успя да ритне нагоре и да помогне на дясната ръка да се свие (както повечето нормални хора и аз не мога да се набирам на една ръка, но опитите продължават). За лявата нямаше нищо, за това я забих в снега, както и левия крак. Следващите секунди са ми пълна мъгла. Бързо сменях крака и ръце, събаряйки всичко. Забивах цялата дръжка на пикела, а тя поддаваше надолу с пренебрежимо съпротивление. Краят на плочата дойде на нивото на краката ми, стъпих и се вкопчих в ръба.
Там имаше една страхотна хватка, почивах няколко секунди на нея преди да се кача. Гледах лъчите на слънцето, самото то не се виждаше от там.
Изправих се на ръба и погледнах право към него. Усмихнах се инстинктивно. Сърцето ми биеше като лудо.
Обърнах да видя какво предстои. В сравнение с това, от което се измъкнах- разходка в парка. Метално въже, суха скала, няма и 45 градуса наклон. Станцията се виждаше съвсем близо.
Не можех да повярвам.

Никога не бях катерила с такава увереност и агресия. Това изобщо не бях аз.
Погледнах надолу, за да видя по какво съм минала. Видях само сянката си, която поклати глава и падна на колене, за да си почине.

Точно в пет бях на върха. Слязох към Ледено езеро. Първоначално мислех да продължа към Боровец и да се наградя с едно хубаво ядене, но не бях много изморена, а адреналинът ме тресеше още. Я да засека за колко време ще кача Ирачек по ей този ръб. 17 минути... добре ли е, знам ли?
По-нататък са успокоих и усетих колко съм изморена всъщност. Вятърът ме посрещна там, до където ме и изпрати- подножието на Ирачек.
В десет часа влязох в Чакър Войвода. Спящите хора наскачаха.
-А хижарят каза да не се притесняваме и да те чакаме към полунощ!
Заспах още докато си говорехме. Вече нямаше да сънувам падания.