Иска ми се да разкажа нещо. Не съм сигурна дали е предназначено за хората, за които ще говоря, или не.
Tе
Не познавам лично много такива, но погледна ли коментарите им под някоя статия ми изглежда като да е пълно с тях.
Те винаги те са прави, а всички останали грешат. И винаги някой им е виновен.
За тях всичко е черно или бяло. Светът, в който живеят, им е черен. А някакъв друг - измислен или пък такъв, в който някога не са ги болели коленете, е бял.
Те са напълно убедени, че всичко руско е добро. Това не им пречи никога да не са отишли да видят Русия - за разлика от някоя западна държава, където често работят.
Не са чели нито Толстой, нито Достоевски, нито Пушкин. Но много ценят руската култура.
И да, някой редовно ги пръска с нещо от много специални самолети...
Всеки път, когато ги слушам как говорят за самолети и пръскания, се връщам към един ден, в който наистина ни напръскаха.
01.05.1986
Била съм на четири, но помня тази дата. Доста години по-късно разбрах какво се беше случило. Това беше денят, в който вятърът от Чернобил се обърна към България и донесе дъжд.
Толкова чаках любимия си парад - тълпите хора с балони и знаменца, които викат "Да живей труда!". (По принцип знаех, че не го харесват, но за Парада нещо им ставаше).
Нямах търпение да ни снимат с баба ми пред Паметника на съветската армия, както миналата година.
Но... някой ѝ беше казал, че днес никой не бива да излиза от вкъщи. И да не отваряме прозорците. Усещах уплахата ѝ и знаех, че този път не ме баламосват, имаше някакъв сериозен проблем.
И бях изумена, когато пуснах телевизора и видях познатия ми площад пълен с хора. И други площади, от други градове. Манифестация...в дъжда.
- Не отваряй прозореца! - изкомандва баба ми от кухнята. Не метеше пода с метла, както обикновено, а го миеше с мокър парцал.
Не отваряй прозореца
Проблемът с прозорците не беше от днес. Година преди това за първи път осъзнах, че прозорците могат да бъдат опасни. Не точно самите прозорци...
Бяхме отишли на почивка във Варна с влак, но след почивката връщаха мен и още няколко деца с един почти празен правителствен самолет. Заговорихме се с едно момченце, малко по-голямо от мен, което седеше от другата страна на пътеката. Той ми заобяснява важно:
- В самолета сме, защото сапьорите ми са много бавни и не може да се разчита на тях!
- Не е вярно! Те са герои и се справят чудесно! (И аз си мислех, че бяха малко бавни, но това изключваше да са герои, така че не го признах.)
- Е какъв е проблемът тогава, какво правим тук!?
- Проблемът е, че слагат бомби във влаковете, защото в този самолет им е трудно.
Усетих как "пак казах нещо". Към нас дойде една много симпатична стюардеса. Но не започна да ми се кара, а ме попита искам ли ябълка. Бях очарована от това, че не ме кара да ям нещо, а ме пита искам ли. Взех ябълката с удоволствие, при все че не обичам. Пикльото до мен си поръча коняк и не му донесоха нищо.
Изядох я и реших да изхвърля дръжката през прозореца. Но - изненада - той не се отваряше. Стюардесата не успя да ми обясни защо, но каза, че знае кой ще може.
И минута по-късно за наше изумление дойде и ни се представи пилотът на самолета! Почувствах се много неудобно. Но човекът започна съвсем разбираемо да обяснява защо прозорците в самолетите не се отварят.
Май Айнщайн беше казал, че не можеш ли да обясниш нещо на петгодишно дете, значи не го разбираш. За тригодишно нещата са спорни, но на мен и по-късно механиката на флуидите си ми беше един от любимите дялове във физиката. Разбрахме се.
Други два въпроса бяха на дневен ред. Първият беше, защо не си кара самолета, а се занимава с някакви деца. Само че самолетът се разклати, стреснах се и зададох втория:
- Чичо, а кой кара в момента?
- Няма проблем, поне тук има още един човек, който може да го кара. ... Да, прави го, разбира се. :)
Помня съня си в нощта след първи май 1986-та. Един самолет, който никой не пилотира. Пилотът си има някаква по-важна работа.
"Те" и "ние"
Всъщност баба ми беше доста скромна жена, честна до мозъка на костите си. Не сме имали нито кола, нито вила - тя се гордееше с това и смяташе, че точно така е правилно. Че всеки трябва да работи, колкото може, и да получава, колкото му трябва. На нас не ни било нужно повече, на тези "над нас" явно да, те си знаели.
Както сигурно вече е ясно, не работеше на случайно място. Беше счетоводител, друго не знам.
"Те" са знаели какво ще дойде от север на първи май. За разлика от българските радиолози, които го откриват едва на втори.
Но това е едва началото.
Сигурно повечето хора не си спомнят нищо специално от следващите седмици, защото за тях нищо специално не е имало.
Аз помня само, че не ходех на детска градина, ядяхме си от консервираните зеленчуци и пиехме сухо мляко. Помня, че пиехме йод, но сме имали разговор с баба ми много години по-късно, в който тя отрече да е било така.
В същото време хората са си яли пресните зеленчуци и са си пили прясното мляко. За което впоследствие се разбира, че за планинските райони само в една чаша е имало радиацията, която човек нормално поглъща за цял един живот.
Седя и си мисля - какви точно са били хората, които са носели отговорност и не са направили нищо. Напълно не ги разбирам.
Пред очите ми попада един препарат с белина, с който възнамерявам да напръскам петно плесен или кой знае какво в ъгъла на банята. Да, представям си как някой будист ми казва:
- Това нещо е различно от теб, но има право да живее.
- Прав си. Но ще го разкарам. Таванът ни е бял, а то е зелено.
"Те" не са схващали останалите хора като нещо, към което принадлежат. Може би преди време не са им позволили да принадлежат и са се отказали, може би са родени такива. Не знам.
"Те" не са по-различни от онези, вечно правите и мразещи всичко и всички, скрити зад всякакви измишльотини, защото реалността не им понася. Разликата е единствено, че са имали власт.
Кълбовидната мълния
Година по-късно всичко като да беше наред. Играех заедно с другите деца по площадките, само ми беше забранено да се ровя в пясъка.
Случайно чух разговор между двама татковци, седнали на пейката.
- Човек, няма да повярваш! Както си седях в хола през отворения прозорец влезе огнено кълбо, обиколи стаята и си излезе!
Личеше си, че не лъже. Гласът му трепереше. Другият нямаше какво да отговори, но каза, че му вярва. Това видимо го успокои.
Хареса ми личният им и честен разговор. Исках и аз така. Включих се непоканена:
- А вие знаете ли защо трябва да си месим хляба сами и да ползваме брашно от по-миналата година?
- Не, защо?
- Не знам, и аз това питам.
