Странните деца

Виждам ги все по-често. Странни деца със странни идеи и странно поведение, задаващи много и все трудни въпроси
Не можеш да ги излъжеш за нищо. Не можеш да ги накараш да направят нищо насила. 
И аз бях такова дете. "Неразбрано", както казваха всички. 
Имам спомени от съвсем ранна възраст и смятам да ги споделя, с надеждата, че хората, прочели този разказ ще започнат да разбират тези деца по-добре и да се държат с тях адекватно.

***
Помня добре момента, в който започнах да се страхувам от тъмнината. Трябва да съм била под двегодишна, защото не можех да прескоча решетките на леглото, въпреки че исках. 
Както си лежах ме нападна странна мисъл- къде свършва всичко, което ни заобикаля?  Ето, ако излезем от входа и после продължим през парка, после още по-нататък, и все така вървим и вървим, къде ще свърши всичко? Може да има някаква стена, която да ни спре, но какво има след нея? Нещо друго. А след него? 
Изпитах невероятен ужас от това, че се намирам в свят, който не може да има граници. А аз как се озовах тук? Как така ме е нямало и изведнъж е започнало да ме има? 
Изправих се и започнах да крещя. Родителите ми все още не бяха разделени (разделили са се, когато съм била на три) и спяха на леглото до креватчето ми. Поразмърдаха се, но никой не стана. Усетих, че не съм важна за тях. 
Изморих се да крещя и седнах, но дълго време не можах да заспя и обмислях идеята. Заспивах само на запалена лампа докато не станах на четири.

***
От същото време е и споменът ми как изгубих доверие в думите на възрастните. 
Бяха ме сложили "на гърне" и не ме пускаха да тръгна на никъде, докато не се изпикая. В крайна сметка ми се допика и хората останаха доволни. Баба ми вдигна гърнето и се развика: "Браво, браво на детето!". "Какво пък толкова?"- помислих си. "Никой от тях не си пикае в гащите, съвсем нормално е това да се прави в тоалетната". И така започнах да не вярвам на похвалите. 
След като ме набиха няколко пъти за неща, за които не се чувствах виновна (например, че съм счупила нещо без да искам), спрях да вярвам и на обидите.

***
За сметка на това вярвах в линейките и ги обожавах. 
Възхищавах се на това как минават бързо на червен светофар, надули сирените. Всички им правеха път, защото линейките винаги успяваха да спасят хората. Лошото беше, че хората се бавеха твърде много, докато ги повикат. На спирката имаше телефон, който работеше с пет стотинки, когато работеше. Когато не работеше трябваше да се намеся и аз. 
Живея точно срещу хотел Плиска и можех по цял ден да гледам през прозореца кога някой ще тръгне да пресича тогавашния булевард Ленин, прескачайки мантинелата, вместо да мине през подлеза. Ако беше млад човек и се оглеждаше внимателно не правех нищо, но когато видех някой по-възрастен да тръгне без да погледне колите отварях прозореца и започвах да крещя на хората от спирката: "Линейка! Бързо му повикайте линейка!". 
Всъщност след това не се налагаше никой да вика линейка, защото обикновено човекът се стъписваше и се връщаше обратно на тротоара, или пък някой от спирката му помагаше да се върне. Първия път когато това се случи останах много доволна. Тогава разбрах, че харесвам хората повече от линейките.
Веднъж обаче човекът, който пресичаше, не ме чу, никой от спирката не реагира и една кола го сгази. Баба ми не ми позволи да се обадя по телефона и не искаше и да чуе да се обажда тя. "Да не станело нещо и да ни обвинят нас". След това ми забраниха да крещя "Линейка!" през прозореца. Била съм голямо момиче, вече на четири години, и съседите били започнали да говорят, че не съм нормална. 
От тогава само гледах какво се случва и когато станеше катастрофа се обаждах на Бърза помощ тайно. Само че от там явно си мислеха, че някакво дете си прави майтап с тях и ми затваряха телефона. Плачех с часове, че не съм успяла да извикам линейката, но не спирах да им се обаждам, когато се случваше отново и отново.

Отгледала ме е баба ми. Тя винаги се грижеше за това да съм яла, дори когато не ми се ядеше. Също така много държеше да съм дебело облечена- зиме и лете. Обръщаше ми внимание, четеше ми приказки, но никога не се усмихваше. 
Майка ми ходеше на работа нощем, после спеше по цял ден и не си говореше с мен. Баща ми беше най-забавния човек на света, но го виждах веднъж на няколко месеца за по няколко минути. 
Много ги обичах, но не можех да ги питам за нещата, които ме интересуваха. За нищо не можеше да им се вярва: Бебетата ги носел щъркелът, умрелите котки били просто заспали, лампата светела, защото има ток. Какво е ток не било моя работа.

***
Веднъж някой ми каза, че хората ходели на църква за да се молят на Бог, който бил създал всичко и се грижел за него. Убедих баба си да ме заведе на църква и когато влязохме първата ми работа беше да попитам един свещеник:
-Извинявайте,  Бог ли управлява всичко?
-Да- отговори изненадан човекът. 
-Той ли прави така, че колите да газят хората по булевард Ленин?
 Отговор не последва, баба ми ме хвана за ръката и ме задърпа навън. Повече няма да ходя с нея по сериозни въпроси!

Наложи ми се да спра да вярвам и в линейките. Разбрах, че понякога независимо от тях хората просто си умират.

***
Един ден на детската площадка видях момиченце на четири години, също като мен, което си играеше с много хубава кукла, точно за каквато си мечтаех- с руса коса, сплетена на две плитки. На пейката до нея стояха бащата и майката, говореха си с детето си и му се усмихваха. За пръв път изпитах омраза към някого. 
Реших да открадна куклата. Не можех да я задържа за себе си, но смятах да издебна момент, в който не ме гледат и да я изхвърля в кофата. 
Успях да я взема и да стигна до контейнера без да ме види никой. Погледнах куклата за последно. Колко беше красива! Онова дете сигурно щеше да плаче много за нея. Стана ми жал и я върнах. Но просто не можех да се запозная с момиченцето, за да си играем заедно. Отидох да си играя някъде по-далеч от нея. 
"Никак не съм добра"- помислих си. 
Но след този ден, когато баба ми започваше да ме бие за нещо и да ми крещи, че съм много лошо дете, не се обиждах и не се разплаквах. Може да не съм добро дете, но не съм и лошо.

***
Веднъж баба ми ме заведе в мавзолея на Георги Димитров. Държеше ме здраво за ръка- тя никога не пускаше ръката ми, когато бяхме навън, защото си мислеше, че ще се изгубя. Съмнявах се, че мога да се изгубя в София, защото винаги наблюдавах къде ми се пада Витоша и така знаех посоката към квартала ни. Но тя не го вярваше.
Разказа ми интересни неща за това какво правят с Георги Димитров, за да изглежда като жив. Естествено не можа да ми обясни защо трябва да изглежда като жив, след като очевидно не е, но аз и не очаквах това от нея. Питах си така, за всеки случай.
Това, което наистина ме впечатли, бяха двамата гвардейци на входа. 
-Как тези хора са се съгласили да стоят тук, без да мърдат? 
-Това е тяхно задължение.
-Кой ги е накарал?
-Уф, не знам...
-Ще ида да ги питам.
-Не, стой! Това не са хора, кукли са. Не използват хора, защото не могат да стоят достатъчно неподвижно.
Стига бе! Бях сигурна, че мога да позная истински човек, когато го видя. Но наистина, как е възможно някой да се съгласи да стои като статуя?
Този въпрос ме глождеше известно време. 
По това време ме бяха записали на английска забавачка. Там се държаха много странно. Очакваха от нас да наричаме масата "тейбъл" и други такива, но не искаха да кажат защо. Повтаряха ни едни и същи думи като на малоумни. Ето, дойде ред да изпитват и мен. Не исках да им отговарям, но ако не кажех нищо другите деца щяха да си помислят, че съм глупава и да ми се смеят.
-Криси, стани и кажи как е "масата".
-Масата е добре, благодаря.
Последва дружен злорад смях. След него продължих:
-Извинете ме, трябва да ида до едно място.
Станах и си тръгнах сред още по-силен смях. Трябваше да разбера дали онези гвардейци са хора. На всяка цена.
Трябваше да мина през цялата Борисова градина, тогава се казваше "Парк на свободата". След това да продължа по жълтите павета, докато не видя мавзолея. Струваше ми се много далеч (всъщност са около пет километра), но бях сигурна, че мога да го намеря. 
Нямах право да питам никого за посоката, защото веднага щяха да започнат да ме разпитват къде са родителите ми. Всъщност няколко души ми зададоха този въпрос докато вървях през парка. Но вече бях стигнала до оживената алея и просто посочвах с пръст някъде зад себе си и им отговарях: "Ей там."
Намерих гвардейците. Застанах пред единия от тях и го попитах: "Чичо, ти човек ли си?"
Човекът не помръдна. Очите му гледаха право напред, високо над мен. Започнах да се съмнявам, че е жив.
-Хайде, знам, че си човек! Усмихни се! Погледни ме! Усмихни се!
Леха усмивка се появи по лицето на статуята. Очите му ме гледаха.
Човек е! Не бях дошла напразно.

***
-Само проблеми създаваш- повтаряше баба ми.  
Бях започнала да повръщам антибиотиците, които ми даваха, когато бях настинала. Не обичам да повръщам и за това отказвах да ги пия. Не можеха да ме накарат, но никак не е приятно да те бият, когато си болен. Чудех се къде мога да се скрия. Не можех да избягам извън апартамента, вратата се заключваше. Не ставаше и през прозореца- живеем на шестия етаж.
Но решение се намери. Бях гледала някакво предаване за алпинисти по телевизията. Велики хора бяха, можеха да идат където си искат! Със сигурност нямаше да им е проблем дори да се прехвърлят от един балкон на друг! И като се позамислих- всъщност и на мен никак няма да ми е трудно да се прехвърля на балкона отляво. Не ми беше хрумвало, защото никога не ме пускаха сама на балкона и го имах за нещо много опасно. 
Следващия път, когато знаех, че ще ми дават антибиотици излязох на балкона и затворих плътно вратата след себе си, за да не разберат, че съм там. Хванах се здраво за парапета и се прехвърлих от другата страна. Направих крачка встрани, хванах се за следващия парапет и съвсем лесно се прехвърлих на съседния балкон. 
Там не можех да се скрия никъде, но когато бутнах по-силно вратата към хола на съседа тя се отвори. Човекът беше на работа, можех да си седя там докато оздравея.
Още не беше станало време за обяд, когато се почувствах по-добре и реших да се върна. Можех да чуя през стената как майка ми и баба ми се карат в спалнята. Значи в хола няма никой. Бързо!
Прескочих, влязох си в хола, пуснах телевизора и се пльоснах на дивана все едно нищо не е станало. Да видят сега какво е да питаш за неща, които наистина те интересуват, а да ти отговарят с врели-некипели!
-Олелеее, къде беше?
-Тук съм си, гледам детското!
-Как ще си тук, няма те от часове, знаеш ли колко сме те търсили...?
-Дават "Милион и едно желания".
Баба ми се разплака и занарежда:
-Защо бе, защо не си като нормалните деца?!- и понечи да ме удари.
Първоначално инстинктивно прикрих лицето си, но после демонстративно си махнах ръката, погледнах ги и казах:
-Нормалните деца са ги направили майка им и баща им. Мен ме е донесъл щъркелът.