Написах тази история преди няколко години, но така и не я публикувах, защото не беше напълно завършена. Сега реших да я довърша набързо- може пък да бъде полезна за някого.
Връх Мармолада се намира в Доломитите на територията на Италия. Висок е 3343 м. Интерес представлява 1000-метровата му южна стена, по която има над 180 маршрута с всякакви категории- от четвърта до десета. През есента на 2009 ние със Стоян изкачихме тур Дон Кихот- 800 м., 7-.
И за двамата това беше първи тур на "голяма стена".
Не знам защо се спряхме точно на Южната стена на Мармолада. Може би на първо място защото беше южна. Освен това беше популярна и за катерените маршрути можеше да се намери много информация.
Определено беше красива. Но колкото повече наближаваше времето да идем там, толкова по-често поглеждах снимката и със съмнение.
Всъщност когато решихме да идем на тази стена нямахме никакви основания да си мислим, че ще се получи. Причините бяха много.
 |
| Тренировка на Пъкленица, Хърватска |
И проходимостта ни не беше кой знае каква. За себе си виждам, че съм имала някакви онсайти на 6а+ на спортни маршрути, но определено не на всички, които бях пробвала. Ако трябваше да преминавам такъв пасаж след два дни катерене, поставяйки си осигуровките и със сумати инвентар по мен щеше да стане интересно.
Стоян катереше по-добре от мен, онсайтът му е бил към 6b. Но общо взето същата работа.
Бяхме решили да сменяме водачеството на всяко въже без двете пасажни, които щяха да бъдат за него.
Постарах се да вляза във форма, доколкото мога. Около седмица вместо от вкъщи работих от къмпинга на Пъкленица. Между другото се получи и нелошо катерене.
Преди да заминем купих седем нови френда Camalot C4 и комплект клеми, но това далеч не решаваше проблема с неумението ни да ги слагаме.Бяхме решили да сменяме водачеството на всяко въже без двете пасажни, които щяха да бъдат за него.
Постарах се да вляза във форма, доколкото мога. Около седмица вместо от вкъщи работих от къмпинга на Пъкленица. Между другото се получи и нелошо катерене.
Няколко месеца преди да тръгнем бях попаднала под един каменопад на Централна стена, така че известно време не можех да ходя, камоли пък да се катеря. Изпитвах ужас при звука от свистене на падащ камък. Надявах се, че това няма да ми повлияе.
 |
| Тур Дон Кихот |
Отвътре ми идваше да не се опитвам да ги зазубря, а да ги запомня, представяйки си как минавам през плочите, камините и надвесчетата, които бяха на схемите. Само че не исках да си създавам погрешни представи, така че се наложи да ги запомня такива, каквито си бяха.
Стоян не смяташе, че едно изгубване по тура може да бъде кой знае какъв проблем. Какво пък толкова- така и иначе по Дон Кихот няма почти никакви клинове, като изключим тези на площадките. Проблемът беше, че губейки тура човек почти със сигурност се озовава на по-труден терен. А този тур беше на границите на възможностите ни- стане ли по-трудно в най-добрия случай нямаше да можем да продължим.
Повечето мъже не умеят да се ориентират по схеми на маршрут, който не са катерили. А за жените бих казала, че не го вярвам, докато не го видя (и не го бях виждала). Естествено говоря и за себе си.
Справяхме се по маршрутите, които бяхме катерили в България, но те си имат достатъчно клинове, по които да се ориентираш и не са критерий.
Не познавах човек, който да е катерил Дон Кихот и да не се е губел и бях наистина изненадана, че ние успяхме. И до ден днешен мисля, че просто имахме късмет.
Планирахме да минем маршрута с едно преспиване на стената, както и стана.
И така първата ни грижа беше да стигнем до там. Тогава нямах кола и се наложи да идем с автобус до Венеция, а след това с рейсове, влакове и на стоп да се доберем до селцето източно от Мармолада- Malga Ciapela. Стопът в Италия принципно не върви и сме чакали с часове, докато някой се реши да ни вземе.
От селото за около три часа се стига до хижа Фалиер.
Спането не беше скъпо, особено с членска карта на БФКА, която е член на UIAA. Но си
струва да си носиш храната.
Раниците ни бяха по 30-тина килограма и изкачването не беше особено приятно. Но когато стената се откри пред нас за пръв път си казахме, че за сега сме си съвсем добре.
Беше си стена- да ти падне шапката, когато я погледнеш. Буквално.
Оставихме раниците си във Фалиер и отидохме да огледаме нещата по-отблизо.
Приближавайки се все по-често чувахме свиренето на падащите камъни. Никаква каска не можеше да те спаси от тях. За километър полет и най-малките имаха импулса на куршум.
Намерихме къде започва Дон Кихот и... малко ме е срам да пиша за това, но също така намерихме къде започва Винацер - Меснер.
Защо пък сме търсили Винацер - Меснер ли? Всъщност, защото на следващия ден смятахме да се опитаме да го катерим.
Още предишния ден, когато си купихме гидовник и му видях схемата разбрах, че не е за нас. В България ни бяха казали, че е към шеста категория, а на схемите имаше пасажи от 7+.
-Мани го това, да си идем на Дон Кихот- предложих аз.
-Може да е печатна грешка. Ако е към 7 може и да минем- предположи Стоян.
-Да, а може би дори е 7-, но някой е решил да задраска минуса и ето ти плюс!
-И това е възможно- заяви сериозно Стоян, който беше завършил философия.
-Добре тогава, да идем- казах аз също не на шега.
Много хора вярват в чудеса, но тези, които разчитат на тях, са почти застрашен от изчезване вид. Харесвам ги и ги подкрепям.
Обичайното ставане в три сутринта. Към четири бяхме под тура, но една тройна свръзка вече беше тръгнала.
Тюхкахме се, че сигурно ще са много бавни. Бяха две жени и мъж, водеше едната от жените. Но за наше учудване свръзката им се изстреля нагоре с невероятна скорост. Всъщност всички свръзки, които видяхме на Мармолада, катереха дяволски добре.
Дойде и нашият ред и Стоян тръгна пръв. С доста мъки стигна първия клин, който беше 10 метра по-горе, катери се още три над него и взе, че падна. Аз подхвръкнах около два и свръзката ни се събра отново на два метра от земята. Тук ролите ни се смениха.
-Този тур не е за нас, да вървим на Дон Кихот- каза Стоян.
-Стига бе, вече се захванахме с Винацер, за днес е късно да го сменяме с друг. Да видим какво става нагоре, може пък да е по-добре.
Стоян се съгласи и изводи това въже, но беше очевидно притеснен. На второто беше мой ред. Вече бяхме разгрели и не ми се струваше толкава трудно.
Той тръгна по третото. Осигурявах го завряна в една камина, над която имаше голям камък, който я запушваше. Можех да го виждам през една пролука, широка около метър. Беше на ронливо място и не се беше осигурявал отдавна. Последния път, когато го видях в такова положение, нещата бяха свършили доста неприятно за мен.
-Внимавай да не ми бутнеш някой камък!- не се стърпях и викнах аз.
-Няма страшно, камъните тук са големи и няма да минат през дупката!
Опитах се да се усмихна с надеждата да ми стане смешно.
В този момент обаче видях нещо страшно- голям черен камък, който летеше право към мен. В следващия забелязах друго нещо, страшно колкото и предишното, но много по-странно- камъкът летеше към мен отдолу нагоре.
"Стоян надмина себе си!"- помислих си и едновременно с това изпищях от ужас.
Камъкът почти беше стигнал лицето ми, когато явно на свой ред ужасен от писъка ми разтвори криле и смени посоката. Ебаси...
-Защо крещиш?!- попита Стоян.
Трябваха ми десетина секунди, за да му отговоря:
-Ами видях една лястовица.
-Не искаш ли да сменим маршрута?- попита той след още десет секунди.
-Не, добре си е.
Следващото въже трябваше да мине през една гладка плоча и един надвес с категория 6b или иначе казано 7. Беше мой ред, но с това се захвана Стоян, защото аз нямах нито един онсайт на 6b, а той имаше няколко.
Стигна до един скален клин, но след него следваше гладка плоча, по която не можеше да се сложи никаква джаджа. От скалата стърчаха анкери, на които се предполагаше, че трябва да си навиеш планка. За пръв път виждахме такова нещо и естествено не си носехме планки.
-Какво има там?- викнах аз. Чудех се защо е спрял, защото от моята позиция не се виждаше какво се случва.
-Нищо- отговори лаконично Стоян- спускай ме.
-Как така "нищо"?- попитах го, след като слезе при мен.
Той само поклати глава тъжно.
От опит знам, че един философ не трябва да бъде разпитван твърде много какво разбира под "нищо" и реших да видя нищото лично.
Да, там наистина нямаше нищо. Това обаче по необяснима и за мен причина ме надъха и започнах да си подпявам:
"Сто машини атакуват вакума,
сто идиота си подават ръка,
сто миража потъват в бездната,
а някакъв тип си мели кайма..."
Опитах се да мина плочата без да се осигурявам и успях.
Голяма грешка.
Виждах една цепка, в която планирах да сложа френд но уви- когато стигнах до нея се оказа, че използвам за хватка единственото място, където мога да го наместя. Естествено някой, който катери по-високи категории, би успал да се хване за някое от малките ръбчета с една ръка и да сложи френда с другата. При мен не можеше да става и дума за това, аз бях пред падане.
Вече бях доста високо над последния скален клин, а нямаше да имам сили да откатеря. Можех да се надявам само, че по-нагоре ще намеря място за джаджа.
Беше надвесено и се изморявах все повече, докато напредвах нагоре в търсене на нещо подходящо. "Господи, край! Дори и да намеря хубава цепнатина няма да имам сили да сложа френд или клима. Ще падам поне 30 м. Свършено е с мен..."
Но изведнъж Го видях. Заклещен в една цепка в надвеса седеше жълт Camalot 2 и блестеше на слънцето досущ като златен. Най-красивото метално нещо, което бях виждала!
Вярата, че ще успея да го стигна ми вля нови сили. Тотално престанах да мисля за това как ще се пребия. Единствената ми грижа беше да правя възможно най-пестеливи движения. Знаех как в един момент човек просто стига предела си и пръстите му се разтварят сами. Не и преди да се включа във френда, само това не...
Успях да стигна, извадих примка и я включих в него, а след това и във въжето. Огледах го за секунда-две. Някой идиот, да е жив и здрав, го беше заврял така, че нито партньорът му, нито някой от многото хора, катерили след тях, не беше успял да го извади. Увиснах спокойно и казах на Стоян да ме спуска.
-Ако това се извади ще си имаме още един френд!- заяви той, докато ме спускаше на едното въже и обираше другото.
Този път аз нямах какво да кажа.
Трябваше ли да го видя, за да го повярвам? Просто е- за да се захванеш да минаваш някаква категория традиционно и онсайт трябва да катериш няколко категории отгоре.
И така- за сега кръгом и напред.
За в бъдеще:
План А- Започвам да катеря осмици като хората и се връщам на Винацер.
План Б- Продължавам да разчитам на чудеса, но се научавам да ги правя.
От тогава са изминали четири години и не мога да дам подробно описание по въжета, а и предполагам, че хората, на които това ще е интересно, няма да са много. На тях мога да изпратя сканиран гидовник на Мармолада.
От опита ни по Винацер имаше и полза- разбрахме, че сме взели твърде много багаж. За Дон Кихот взехме само 2,5 литра вода, малко храна, аптечка, телефони, по едно яке и един бивак-сак.
Рано-рано тръгнахме по тура, първоначално във френска свръзка, защото първите въжета бяха лесни.
След това трудностите също бяха свързани най-вече с ориентирането по тура.
Отдясно минаваше тур Schwalbenschwanz, което се превежда като "Лястовича опашка" от преводачите и "Лястовичи ..." от нормалните хора. Не искахме да попадаме там, както миналата година без да искат бяха направили двама небезизвестни български катерачи. Не им беше харесало.
Отляво бяха вариантът на Дон Кихот, който е ок, както и тур Miniprogetto, където също не искахме да влизаме.
Както казах, клинове имаше само на площадките, които също не бяха елементарни за откриване. Места за осигуряване не липсваха, налагало се е да катерим най-много по 5-6 метра, без да можем да сложим джаджа. Но бързото избиране на най-добрия път и най-добрите места за поставяне на осигуровки изискваха опит, който ние нямахме.
Сменяхме водачеството на всяко въже, както беше предварителният план.
Случайно десето въже се падна на мен. Изглеждаше си обикновена камина от шеста категория, но когато стигнах пасажния участък се оказа малко страшничко.
Имаше два или три клина през около пет метра (за пръв път виждах клин на този тур, като изключим тези на площадките) и една широка цепка, в която влизаха само големи френдове. А аз имах само един тройка.
Е, беше доста по-човешко от онова вчерашното. Поставях френда на средата на разстоянието между два клина, след това катерех до по-горния, закачах се, откатервах и си прибирах френда, за да го ползвам пак.
На Стоян му беше трудно да се изкатери с раницата, която му пречеше да подпира гърба си. А и не виждаше да съм оставяла френдове и си помисли, че не съм ползвала.
Оставих го да ми се възхищава минута две, но после му обясних за какво става въпрос.
След още две въжета излязохме на тераса Медиана- сипей, който минаваше през средата на цялата Южна стена.
Планът беше да бивакуваме тук, но бяхме по-бързи, отколкото очаквахме и все още не беше време за бивак- часът бе едва три.
Нямахме информация дали нагоре има площадки, удобни за спане. Но все пак изкатерихме няколко въжета, докато стигнахме площадката, която беше най-близо до Големия кулоар. Тя ни хареса- над нея имаше лек надвес, който ни пазеше от падащи камъни. Имаше достатъчно място двама души да седнат с леко изпънати крака. Седнахме върху въжетата, завихме се с един бивак-сак, хапнахме и зачакахме Големия Студ. Естествено за надморската височина от около 3000 м. той не закъсня.
На километър под нас прозорците на хижа Фалиер светнаха. Последваха ги звездите, които си бяха доста по-далеч от Фалиер, но също толкова недостъпни. Запалихме челниците си.
-Сигурно и ние приличаме на две звезди, изгрели на стената- въздъхна Стоян.
-Големи звезди, да. Само че ако ни гледаш отдалеч и на тъмно.
Следва продължение...
И така първата ни грижа беше да стигнем до там. Тогава нямах кола и се наложи да идем с автобус до Венеция, а след това с рейсове, влакове и на стоп да се доберем до селцето източно от Мармолада- Malga Ciapela. Стопът в Италия принципно не върви и сме чакали с часове, докато някой се реши да ни вземе.
От селото за около три часа се стига до хижа Фалиер.
Раниците ни бяха по 30-тина килограма и изкачването не беше особено приятно. Но когато стената се откри пред нас за пръв път си казахме, че за сега сме си съвсем добре.
Беше си стена- да ти падне шапката, когато я погледнеш. Буквално.
Оставихме раниците си във Фалиер и отидохме да огледаме нещата по-отблизо.
Приближавайки се все по-често чувахме свиренето на падащите камъни. Никаква каска не можеше да те спаси от тях. За километър полет и най-малките имаха импулса на куршум.
Намерихме къде започва Дон Кихот и... малко ме е срам да пиша за това, но също така намерихме къде започва Винацер - Меснер.
Защо пък сме търсили Винацер - Меснер ли? Всъщност, защото на следващия ден смятахме да се опитаме да го катерим.
Винацер - Меснер
Не знам с какъв акъл решихме, че трябва да идем там. Бяха ни го похвалили като много интересен маршрут. И действително беше така.
 |
| Винацер - Меснер |
-Мани го това, да си идем на Дон Кихот- предложих аз.
-Може да е печатна грешка. Ако е към 7 може и да минем- предположи Стоян.
-Да, а може би дори е 7-, но някой е решил да задраска минуса и ето ти плюс!
-И това е възможно- заяви сериозно Стоян, който беше завършил философия.
-Добре тогава, да идем- казах аз също не на шега.
Много хора вярват в чудеса, но тези, които разчитат на тях, са почти застрашен от изчезване вид. Харесвам ги и ги подкрепям.
Обичайното ставане в три сутринта. Към четири бяхме под тура, но една тройна свръзка вече беше тръгнала.
Тюхкахме се, че сигурно ще са много бавни. Бяха две жени и мъж, водеше едната от жените. Но за наше учудване свръзката им се изстреля нагоре с невероятна скорост. Всъщност всички свръзки, които видяхме на Мармолада, катереха дяволски добре.
Дойде и нашият ред и Стоян тръгна пръв. С доста мъки стигна първия клин, който беше 10 метра по-горе, катери се още три над него и взе, че падна. Аз подхвръкнах около два и свръзката ни се събра отново на два метра от земята. Тук ролите ни се смениха.
-Този тур не е за нас, да вървим на Дон Кихот- каза Стоян.
-Стига бе, вече се захванахме с Винацер, за днес е късно да го сменяме с друг. Да видим какво става нагоре, може пък да е по-добре.
 |
| Тур Винацер, 122, до тераса Медиана. Черните точки са местата за правене на площадки. Разстоянието между площадките е средно 40 м. |
-Внимавай да не ми бутнеш някой камък!- не се стърпях и викнах аз.
-Няма страшно, камъните тук са големи и няма да минат през дупката!
Опитах се да се усмихна с надеждата да ми стане смешно.
В този момент обаче видях нещо страшно- голям черен камък, който летеше право към мен. В следващия забелязах друго нещо, страшно колкото и предишното, но много по-странно- камъкът летеше към мен отдолу нагоре.
"Стоян надмина себе си!"- помислих си и едновременно с това изпищях от ужас.
Камъкът почти беше стигнал лицето ми, когато явно на свой ред ужасен от писъка ми разтвори криле и смени посоката. Ебаси...
-Защо крещиш?!- попита Стоян.
Трябваха ми десетина секунди, за да му отговоря:
-Ами видях една лястовица.
-Не искаш ли да сменим маршрута?- попита той след още десет секунди.
-Не, добре си е.
Следващото въже трябваше да мине през една гладка плоча и един надвес с категория 6b или иначе казано 7. Беше мой ред, но с това се захвана Стоян, защото аз нямах нито един онсайт на 6b, а той имаше няколко.
Стигна до един скален клин, но след него следваше гладка плоча, по която не можеше да се сложи никаква джаджа. От скалата стърчаха анкери, на които се предполагаше, че трябва да си навиеш планка. За пръв път виждахме такова нещо и естествено не си носехме планки.
-Какво има там?- викнах аз. Чудех се защо е спрял, защото от моята позиция не се виждаше какво се случва.
-Нищо- отговори лаконично Стоян- спускай ме.
-Как така "нищо"?- попитах го, след като слезе при мен.
Той само поклати глава тъжно.
Да, там наистина нямаше нищо. Това обаче по необяснима и за мен причина ме надъха и започнах да си подпявам:
"Сто машини атакуват вакума,
сто идиота си подават ръка,
сто миража потъват в бездната,
а някакъв тип си мели кайма..."
Опитах се да мина плочата без да се осигурявам и успях.
Голяма грешка.
Виждах една цепка, в която планирах да сложа френд но уви- когато стигнах до нея се оказа, че използвам за хватка единственото място, където мога да го наместя. Естествено някой, който катери по-високи категории, би успал да се хване за някое от малките ръбчета с една ръка и да сложи френда с другата. При мен не можеше да става и дума за това, аз бях пред падане.
Вече бях доста високо над последния скален клин, а нямаше да имам сили да откатеря. Можех да се надявам само, че по-нагоре ще намеря място за джаджа.
Беше надвесено и се изморявах все повече, докато напредвах нагоре в търсене на нещо подходящо. "Господи, край! Дори и да намеря хубава цепнатина няма да имам сили да сложа френд или клима. Ще падам поне 30 м. Свършено е с мен..."
Вярата, че ще успея да го стигна ми вля нови сили. Тотално престанах да мисля за това как ще се пребия. Единствената ми грижа беше да правя възможно най-пестеливи движения. Знаех как в един момент човек просто стига предела си и пръстите му се разтварят сами. Не и преди да се включа във френда, само това не...
Успях да стигна, извадих примка и я включих в него, а след това и във въжето. Огледах го за секунда-две. Някой идиот, да е жив и здрав, го беше заврял така, че нито партньорът му, нито някой от многото хора, катерили след тях, не беше успял да го извади. Увиснах спокойно и казах на Стоян да ме спуска.
-Ако това се извади ще си имаме още един френд!- заяви той, докато ме спускаше на едното въже и обираше другото.
Този път аз нямах какво да кажа.
Трябваше ли да го видя, за да го повярвам? Просто е- за да се захванеш да минаваш някаква категория традиционно и онсайт трябва да катериш няколко категории отгоре.
И така- за сега кръгом и напред.
За в бъдеще:
План А- Започвам да катеря осмици като хората и се връщам на Винацер.
План Б- Продължавам да разчитам на чудеса, но се научавам да ги правя.
Дон Кихот
 |
| Стоян в началото на Дон Кихот |
Рано-рано тръгнахме по тура, първоначално във френска свръзка, защото първите въжета бяха лесни.
След това трудностите също бяха свързани най-вече с ориентирането по тура.
Отдясно минаваше тур Schwalbenschwanz, което се превежда като "Лястовича опашка" от преводачите и "Лястовичи ..." от нормалните хора. Не искахме да попадаме там, както миналата година без да искат бяха направили двама небезизвестни български катерачи. Не им беше харесало.
Отляво бяха вариантът на Дон Кихот, който е ок, както и тур Miniprogetto, където също не искахме да влизаме.
Както казах, клинове имаше само на площадките, които също не бяха елементарни за откриване. Места за осигуряване не липсваха, налагало се е да катерим най-много по 5-6 метра, без да можем да сложим джаджа. Но бързото избиране на най-добрия път и най-добрите места за поставяне на осигуровки изискваха опит, който ние нямахме.
Случайно десето въже се падна на мен. Изглеждаше си обикновена камина от шеста категория, но когато стигнах пасажния участък се оказа малко страшничко.
Имаше два или три клина през около пет метра (за пръв път виждах клин на този тур, като изключим тези на площадките) и една широка цепка, в която влизаха само големи френдове. А аз имах само един тройка.
Е, беше доста по-човешко от онова вчерашното. Поставях френда на средата на разстоянието между два клина, след това катерех до по-горния, закачах се, откатервах и си прибирах френда, за да го ползвам пак.
На Стоян му беше трудно да се изкатери с раницата, която му пречеше да подпира гърба си. А и не виждаше да съм оставяла френдове и си помисли, че не съм ползвала.
Оставих го да ми се възхищава минута две, но после му обясних за какво става въпрос.
След още две въжета излязохме на тераса Медиана- сипей, който минаваше през средата на цялата Южна стена.
Планът беше да бивакуваме тук, но бяхме по-бързи, отколкото очаквахме и все още не беше време за бивак- часът бе едва три.
Нямахме информация дали нагоре има площадки, удобни за спане. Но все пак изкатерихме няколко въжета, докато стигнахме площадката, която беше най-близо до Големия кулоар. Тя ни хареса- над нея имаше лек надвес, който ни пазеше от падащи камъни. Имаше достатъчно място двама души да седнат с леко изпънати крака. Седнахме върху въжетата, завихме се с един бивак-сак, хапнахме и зачакахме Големия Студ. Естествено за надморската височина от около 3000 м. той не закъсня.
На километър под нас прозорците на хижа Фалиер светнаха. Последваха ги звездите, които си бяха доста по-далеч от Фалиер, но също толкова недостъпни. Запалихме челниците си.
-Сигурно и ние приличаме на две звезди, изгрели на стената- въздъхна Стоян.
-Големи звезди, да. Само че ако ни гледаш отдалеч и на тъмно.
Следва продължение...
Криси, поздравявам те за ентусиазма и за страхотната статия. Зареждаш с позитивна енергия:)
ОтговорИзтриване