Хлебарката

Аз и шестгодишната ми братовчедка се бяхме разбрали да играем заедно при общите ни баба и дядо.
Много ѝ се възхищавах! Тя беше само с година по-голяма от мен, но с една глава по-висока, с дълга коса (моята все я режеха, докато спя), можеше да чете и рисуваше страхотно.
И все ги измисляше едни... Сега беше направила някаква чудна инсталация с кутии, пръчки, въженца и звънец! Изглеждаше много доволна от себе си, а и въпросното чудо наистина изглеждаше интересно. Но аз съм си такава - веднага попитах: "За какво служи това?". И почти веднага съжалих.
Тя с охота започна да ми обяснява:
- Вчера видях тук хлебарка. Трябва да я хванем. Тя ще мине оттук, ще се спъне във въжето, то ще събори пръчката и ще я хванем в кутията.
- А защо да мине точно оттук, как ще я примамим?
- Не виждах ли табелата? Пише "Мини от тук!".
- Наде, тя не може да я прочете.
- Ти не можеш да я прочетеш.
- Тя също, със сигурност.
- Няма как да знаеш!
Спорихме известно време, през което изпитах едно съвсем ново за мен чувство. Постепено надигащ се гняв към чуждото невежество. Стана толкова силен, че съвсем останах без думи, а много ми се искаше да кажа нещо, което тя да разбере. Не разбрах как ръката ми се вдигна сама и ѝ плесна два шамара, с колкото сила имах.
Тя седна на пода, устата ѝ кървеше. Избягах.
Никога след това не съм удряла човек от гняв (веднъж за една бройка). Така и не записах никакво бойно изкуство, въпреки че знаех, че ми се пасва. Наистина съжалявах за това, което направих.

Минаха десетина години.

Бях на някакъв много странен купон. Първоначално почти всички си решавахме задачи по математика в някой ъгъл, но започнаха да идват разни чалгарчета, а ние "нормалните" да си тръгвахме. Озовах се насеред разговор, в който се опитвах да ги убедя, че камък и топка за тенис ще паднат по едно и също време, ако ги хвърлим от петия етаж. Направиха го на няколко пъти, винаги ставаше точно така, но така и не можаха да го повярват. Оставих ги да хвърлят разни предмети от най-високия етаж, който намериха, предупредих льольото с хронометъра долу да седи по-настрани и си тръгнах със същото онова чувство на гняв.
Но този път с доста повече въпроси към себе си.
От къде идва това? Как е възможно да приемам и прощавам с лека ръка някакви безумни неща, а да бия някого, защото хлебарките не можели да четат?
Една част от мен си казваше: "Защото е истина. Скоростта за падане на телата не зависи от масата им и точка". Но друга се вглеждаше в снежинките, блестящи под уличните лампи... и знаеше, че мисленето не помага.
Бях преметнала през дясната си ръка двадесетина вестника, които трябваше да продам, преди да е станало време да ида на училище. Но не ги рекламирах на малкото хора, с които се разминавах, а гледах снежинките.
Видях неонова реклама, на която пишеше "Веселата хлебарка". Съвпадението не ме уплаши и пресякох улицата. Видях осветен прозорец към някакво мазе, където една жена месеше тесто. Загледах се как го прави. Тя вдигна очи, забеляза ме и взе, че каза:
- Има ли нещо интересно? Я дай един вестник, да прочета.